Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
— Ще дойда тогава. Благодаря ви.
— De nada.
Тес хукна обратно към къщи. Заключи вратата зад себе си, грабна телефона и набра номера на редакцията. Докато чакаше, отвори гардероба и измъкна един куфар.
Секретарката отговори.
— Бети, тук е Тес. Уолтър свободен ли е?… Добре. Свържи ме… Уолтър, направи ми една услуга. Няма да бъда на работа за няколко дни. Можеш ли да минеш без мен?… Да, работя над статията. Не е за това. Личен въпрос. Ще отсъствам от града… Какво? Дали е заради Джоузеф? Е, добре, позна. Да не си започнал да четеш мисли?… Уолтър, трябва да го направя… Да се пазя? Има ли друго? Обещавам.
С облекчение Тес затвори телефона, примъкна куфара до бюрото и набра нов номер.
— Библиотеката? Справочния отдел, моля. — Докато чакаше, хвърли в куфара комплект чисти дрехи. — Справочният отдел? Аз съм журналист. Срокът ми изтича и ще ви бъда благодарна, ако проверите в компютъра дали имате една книга: „Кръгът“ или „Пръстенът на шията на гълъба“. — Междувременно донесе от банята резервен комплект тоалетни принадлежности и ги добави в куфара. — Не? Благодаря.
Затвори ципа на куфара и почувства празнота. Извади справочника и намери номера, който търсеше.
— Совалката на Тръмп? Искам едно място в шест часа за Вашингтон.
Тя се просна върху дивана, като се опита да подреди мислите си, и набра нов номер.
— Мамо? Пристигам тази вечер… Да, отдавна… Ще наваксаме… Добре съм, мамо. Слушай, доколкото си спомням, ти имаш известно влияние върху директора на Библиотеката на Конгреса. Нали татко го канеше на вечеря?… Добре. Обади му се, моля те. Питай дали е чувал за тази книга и може ли да ми я намери. — Тес продиктува заглавието. — Към осем. Или по-късно… Ще се опитам. Не знам точно. Няма нужда да ме чакаш за вечеря… Да. И аз те целувам.
Тес порови в телефонния си бележник и пак зашари по бутоните. Натискаше ги с неприязън.
— Брайън Хамилтън, моля… Така и предполагах. Винаги отсъства. Кажете му, че го търси Тереза Дрейк… Да, онзи Дрейк.
Името подейства като магическа пръчка. Или го уплаши. Както и да е, Брайън Хамилтън веднага се обади.
— Как си, Тес? — Гласът му беше спокоен. — Забравихме се.
— Не съвсем. Но сега искам да си припомним, Брайън. Лично.
— О? Да не би…?
— Ами да. Пристигам. Чакай ме у мама в осем довечера.
— Съжалявам, Тес, невъзможно е. Трябва да бъда на прием у съветския посланик.
— С всичкото ми уважение към съветския посланик…
— Точно така, уважение. Изведнъж се оказахме съюзници. Трябва да…
— Не ме прекъсвай, Брайън. Трябва да те видя.
— Но посланикът…
— Да върви на майната си — изпусна се Тес. — Ти обеща на татко да си до мен, когато имам нужда от помощ. Настоявам да изпълниш обещанието си.
— Настояваш? Звучи почти като заплаха.
— Заплаха? Брайън, аз не заплашвам, а ти гарантирам. Забрави ли, че съм журналист? Знам и твоите тайни, както на баща ми. Може да се изкуша да напиша за тях. Ако не желаеш да се договорим.
— Хайде, Тес, да не пресилваме. Знаеш, че ние не…
— Просто ме чакай у мама. В осем.
Брайън се поколеба.
— Щом настояваш. Заради миналото и баща ти. Очаквам с нетърпение…
Тес затвори.
Точно в пет, изпотена от бързане, Тес домъкна куфара си до фотоателието. На звъна при влизането й отново се появи испанецът.
Тес пусна куфара и си пое дъх с облекчение.
— Готови ли са снимките ми?
— Разбира се. Както сме написали — за един час. — Той бръкна в едно чекмедже. — Ето ги.
Тес бръкна да плати.
— Съжалявам, ако съм разсърдил приятеля ви.
— Приятелят ми?
— Човекът, когото бяхте пратили за снимките.
— Но аз…
— Преди месец погрешно дадохме едни сватбени снимки. Грешката беше моя. Забравих да поискам квитанцията. Оттогава не давам никакви снимки без…
— Ето квитанцията — Тес я подаде с трепереща ръка. — Правилно сте постъпили. Не съм пращала… Как изглеждаше?
— Със смугло лице. Малко над тридесетте. Добре облечен. — Човекът замълча за миг. — Много настояваше да му ги дам. Беше толкова ядосан, че се уплаших да не ме застави със сила да дам снимките. Посегнах под щанда — той извади бейзболна бухалка — за това. Ако се опита. Може би е забелязал. За щастие не се наложи. Точно в този миг влязоха трима клиенти. Той моментално напусна. — Продавачът потръпна. — Очите му бяха странни.
— Очите? — Тес потърси опора. — Какви бяха?
— Необикновени на цвят.
— Сиви?
— Да, синьорита.
Тес застина. Почувства слабост. Пусна парите на щанда и стисна пакета снимки, като с усилие овладя треперенето на ръцете си. Хукна към вратата.