Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
— Обещай още нещо. Ако откриеш нещо от тези снимки, което ние не знаем, искам да ми го кажеш.
— Честна дума. Свършихме ли?
Крейг се поколеба.
— Още ли има?
— В гардероба — Крейг го отвори. — Имал е малко дрехи. Чисти джинси и риза за смяна. Памучна блуза. Чорапи и бельо на полицата. И това — Крейг посегна навътре.
— Не искам да гледам.
— Съжалявам, Тес, важно е. Трябва да ти го покажа.
Лейтенантът извади ръката си. Държеше тридесетсантиметрова пръчка, като отрязана от дръжка на метла. Шест-седем парчета въже със същата дължина бяха закрепени за единия край на пръчката.
Тес изтръпна.
— Бич?
— Със засъхнала кръв по него. Той се е… как се казваше… самобичувал.
Национален парк „Тсаво“, Кения, Африка
Ловецът чакаше търпеливо с далекобойната си едрокалибрена пушка, снишен в привична поза зад укритието от ниски трънаци до групата баобаби. Виждаше добре малкото езерце отпред. Обедната горещина беше толкова силна, че обектите неминуемо щяха скоро да се появят в полезрението му, подгонени от жаждата. Макар че широкополата шапка и храстите му осигуряваха известна защита от изгарящото слънце, човекът се потеше обилно и ризата му с цвят каки беше потъмняла от влагата. Но той не се осмеляваше да надигне манерката си, за да не се издаде. Дивечът, който дебнеше, беше много чувствителен към натрапници.
Неговото търпение и упоритост бяха награждавани много пъти досега. Просто трябваше да спазва професионално поведение. След успешния лов можеше да си позволи лукса да утоли жаждата си.
Нервите му се напрегнаха. Там, вляво! Той по-скоро усещаше, отколкото чуваше приближаващия се грохот от огромни, тежко пристъпващи крака. После видя облака прах, който вдигаха. Накрая масивните животни се появиха от горичката цъфнали акации и предпазливо излязоха на открито, оглеждайки нервно езерцето.
Слонове. Ловецът изброи десет. Те полюшваха широките си уши, долавяйки всеки непознат тревожен шум. Ловецът с разочарование забеляза, че четири от животните бяха малки, а бивните на възрастните бяха не повече от метър и двадесет. Той си спомняше времето — преди двадесет години — когато бивните на слоновете достигаха два-три метра. По-малки бивни — значи повече убити животни, за да се събере квотата на търговците на слонова кост. Четиридесет хиляди слона обитаваха низината преди двадесет години, а по оценките му за миналата година бяха останали едва пет хиляди, без да се смятат скелетите, на които непрекъснато се натъкваше при все по-отчаяните си експедиции. Скоро търговията със слонова кост щеше да секне. Защото нямаше да има слонове.
Докато наблюдаваше как животните с усилие преодоляха безпокойството и приближиха езерцето, пръстите му стискаха пушката. Бяха величествени. Той внимателно се прицели с пръст на спусъка, оглеждайки през визьора тревата по брега.
Изведнъж трепна. Вдясно нещо помръдна. От високата до пояс трева се надигнаха човешки фигури. Също с насочени пушки.
Ловци!
Но те не бяха конкуренти. Тъкмо обратното. Те бяха другата страна на симбиозата. Тяхната задача беше породила неговата. Ловецът решително насочи пушката си към ловците.
С просто око той виждаше, че са въоръжени не с ловни пушки, а с автоматично оръжие — М–16 и АК–47. Нееднократно беше виждал следите от масовите им убийства. Цели стада избити, изрешетени от куршуми трупове, гниещи под слънцето, месото им — достатъчно да спаси гладуващите местни племена — оставено на вилнеещите чакали и пълчищата червеи.
По дяволите!
Всъщност, точно там ще ги прати.
Внимавайки да не се издаде, ловецът се изправи бавно, вдигна пушката и опря приклада в рамото си, прицели се през визьора и с огромно наслаждение дръпна спусъка.
През визьора видя как черепът на жертвата се пръсна.
Няма нищо по-добро от куршумите дум-дум.
В този миг друг ловец скокна ужасен от тревата и заотстъпва, опитвайки се да се измъкне.
Леко завъртане, прицелване и нов изстрел.
И този череп е пръснат.
Какво ли чувстват? — мислеше си ловецът. — Представят ли си преди смъртта… съжаляват ли… за убийствата на толкова много незаменими Божии творения? За слоновете?
От тревата наизскачаха местни носачи и се понесоха към отдалечения рид. Очертанията на фигурите им го изкушаваха, но ловецът отпусна спусъка и наведе пушката. Той предаде своето послание. Техните мотиви, макар че не ги одобряваше, бяха разбираеми.
Те имаха нужда от работа, пари, храна.
Но въпреки своето окаяно положение не трябваше да помагат за унищожаването на наследството си. Африка — това са слоновете!