Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Толкова по-добре за теб.
— Не те разбирам.
— Ще разбереш след малко, сега мълчи и върви.
„Или е луд, или умира от страх — рече си Агхур. — Е, добре аз сам ще убия великана.“
Двамата индийци ускориха крачка, независимо от силното слънце и препятствията, които се изпречваха по пътя им, и един час по-късно стигнаха до една горичка с якери, дървета, чиито плодове не висят на клона, а излизат направо от дънера и имат красив жълт цвят, много са вкусни и тежат повече от тридесет фунта. Тук за голяма изненада на другаря си Манчади започна да свири една весела мелодийка, нещо съвсем необичайно за хората от Черната джунгла.
— Какво ти става? — попита Агхур.
— Свиря си — отвърна спокойно Манчади.
— Ще изплашиш слона.
— Напротив, привличам го. Музикантите обичат музиката и когато я чуят, тръгват към нея.
— Виж ти, не знаех това.
— Не спирай, Агхур, и се оглеждай. Знаеш ли къде се намира блатото.
— Тук наблизо.
— Да вървим.
Макар всичко това да му се струваше странно, Агхур не възрази. Хвана една незабележима на пръв поглед пътечка и заведе другаря си до бреговете на малкото блато, заобиколено от каменните развалини на стара пагода.
— Ти остани, аз ще претърся гората, защото ми се струва, че слонът се крие някъде тук — каза бенгалецът.
Хвана карабината под мишница и се отдалечи без да каже нищо повече. Едва-що се увери, че никой не го вижда и чува, почна да тича и спря пред една палма, на чийто ствол се виждаше грубо издълбана тайнствената емблема на индийците от Раймангал.
— Сега е мой ред — прошепна. — Тази гора ще бъде твоя гроб.
Изправи се на пръсти и изсвири. Същият сигнал се повтори и няколко минути по-късно от храстите се появи зловещата фигура на Суйодхана. Той скръсти ръце на гърдите си, украсени със змията и женската глава, и заби поглед в Манчади, остър като игла.
— Бъди благословен, Сине на свещените води на Ганг — каза бенгалецът и опря чело в земята.
— Какво има да ми кажеш? — попита Суйодхана.
— Загубихме.
— Говори по-ясно.
— ТремалНаик оздравя.
Суйодхана стана още по-мрачен и впи нокти в месата си.
— Изпуснах го — изръмжа той. — И все пак камата на отмъщението прониза гърдите му.
Наведе глава и потъна в мрачни мисли.
— Манчади — каза след малко, — този човек трябва да умре.
— Заповядвай, Сине на свещените води на Ганг.
— Девата от свещената пагода е дълбоко наранена от отровния поглед на онзи човек. Нещастницата още го обича и няма да престане да го обича докато е жива.
— Ще повярва ли в смъртта му?
— Да, защото ще й дам доказателства.
— Какво трябва да сторя? Да го отровя?
— Не, отровата не винаги убива, има противоотрови.
— Да го удуша ли? Ласото е с мен.
— Не бързай. Направи ли каквото ти заповядах?
— Да, Сине на свещените води на Ганг. Агхур ме чака край блатото.
— Добре, ще го убиеш.
— А после? — попита фанатикът с потресаващо спокойствие.
— После ще се върнеш при колибата и ще разкажеш на Камамури че Агхур е бил убит. Той ще ти повярва и ще тръгне да го търси, останалото разбираш.
— Друго има ли да ми казваш?
— Нищо повече.
— А след като удуша ТремалНаик, какво да правя?
— Ще се върнеш в Раймангал. Отивай!
Манчади втори път се поклони до земята и бързо се отдалечи. „Безспорно Синът на свещените води на Ганг е велик човек“ — каза си бенгалецът.
Фанатикът дори не се замисли върху двойното убийство, което му предстоеше да извърши. Суйодхана бе заповядал, а Суйодхана говореше от името на чувовищното божество, на което всички те бяха посветили силите и живота си. Прекоси гората с якери и стигна до блатото, до което се бе излегнала жертвата, с карабина на колената.
— Видя ли слона? — попита го Агхур.
— Още не, но открих следите му — рече убиецът и в очите му проблясна зловещо пламъче.
— Защо ме гледаш така? — попита Агхур. Бенгалецът не отговори и продължи да го гледа.
— Нещо необичайно ли откри?
— Да — отвърна Манчади. — Спомняш ли си, Агхур, как ти казах преди един час?
Индиецът изглеждаше изненадан и неспокоен, а може би и предугаждаше развръзката.
— Когато ми говори за смъртта ли?
— Да.
— Смомням си — отвърна Агхур.
— Не ти ли се струва жестоко да умреш на двадесет години, когато щастието все още ти се усмихва? Не ти ли се струва тъжно да напуснеш този прекрасен свят, изпълнен с аромати и цветя, за да слезеш в гроба, във вечното мълчание?
— Ти луд ли си? — попита Агхур.
— Не, Агхур, не съм луд — каза убиецът и се приближи до него. — Погледни!