Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
Разтвори туниката и показа гърдите си, татуирани със змията с женска глава.
— Какво е това? — зачуди се Агхур.
— Емблемата на смъртта.
— Не разбирам.
— Толкова по-зле за теб.
Бенгалецът развърза ласото, което криеше под туниката си и силно го завъртя около главата си.
— Агхур — викна той, — Суйодхана те е осъдил на смърт! Индиецът разбра всичко. Скочи на крака с карабината в ръка, но не му остана време да я насочи към предателя. Въжето изсвири във въздуха и се затегна около врата на нещастника, а оловната топка силно го перна по темето.
— Убиец! — викна със задавен глас и се строполи на земята.
— Агхур — каза удушвачът със злокобен глас, — поздрави за последен път слънцето, вдъхни за последен път въздуха, изпрати последен поздрав на другарите си и слез в гроба.
— Камамури!… Господарю! — заекна Агхур, като се мяташе. Фанатикът здраво дръпна примката и задуши гласа на жертвата си, после скочи отгоре му и го прободе с камата.
— Умри, такова е желанието на богинята! — викна му за последен път Манчади.
С посиняло лице и очи, изхръкнали от орбитите, Агхур издаде глух стон и се опита да стане, но падна и не помръдна.
— Това е първият! — каза фанатикът и изгледа със злорадство убития.
Отдалечи се с бързи крачки, а през това време ято марабу се спусна над още топлия труп на злощастния Агхур.
XI. Вторият удар на удушвача
Камамури започваше да става неспокоен. Слънцето бързо залязваше на хоризонта, а двамата ловци още не бяха се завърнали, нещо повече — никакъв изстрел на пушка не долетя от джунглата. Не знаеше как да си обясни това дълго отстъствие и тази пълна тишина. Влизаше и излизаше от колибата, вглеждаше се внимателно в хоризонта, с надежда да ги види да се появяват между бамбуковите тръстики, или да чуе лая на Пунтхи. Няколко пъти навлезе с тигъра до първите бамбукови дървета и наостри слух към блатото; няколко пъти удари по тъпана, наречен от индийците хулола, и няколко пъти възпламени заряд от барут. Тишината в равнината на юг продължаваше да е мъчителна. Отчаян, той седна пред колибата да чака тяхното завръщане, когато тигърът неочаквано скочи и измяука, последван от лая на Пунтхи.
Камамури стана да посрещне ловците, но никой не се зададе. Обърна се и на прага на вратата зърна ТремалНаик.
— Господарю!… — възкликна той изненадан.
— Да, Камамури — отвърна ТремалНаик с горчива усмивка.
— Каква непредпазливост!… Още не си укрепнал и…
— Мълчи, вече съм здрав и по-силен отколкото мислиш — добави почти ядосано ловецът. — Много се измъчих в този хамак, стига вече.
Направи няколко крачки изправен, без да показва умора и седна на тревата, като хвана главата си с ръце и се загледа в слънцето, което залязваше на запад.
— Господарю — каза Камамури след известно мълчание, — ловците още не се връщат. Страхувам се, че нещо лошо им се е случило. В джунглата се навъртат ония хора, които убиха Хурти и раниха теб.
Лицето на ТремалНаик помръкна.
— Да не би да са тук?
— Никой не знае.
— Скоро ще оздравея и ще се върнем на онзи проклет остров и ще ги избием всички!
— Какво? — възкликна Камамури, изплашен. — Да се върнем на острова?… Какво говориш, господарю?
— Страх ли те е?
— Не, но да се върнем по ония места е лудост.
— Лудост, казваш… Но не знаеш какво съм оставил там, в ръцете на онези хора.
— Какво?
— Девата от пагодата.
— Коя е тази жена?
— Едно красиво създание, Камамури, което обичам до лудост и за което бих подпалил цяла Индия. Да, тя е същата онази жена, която съзерцавах при залез в джунглата. Ада! Как ме измъчи тя!
— Значи тя е твоето видение?
— Да.
— А защо се намира в Раймангал?
— Една присъда тежи над нещастната девойка, Камамури. Ония чудовища я държат в ръцете си, не знам как и защо. Видях я в пагодата да разлива благоухания в краката на едно чудовище от бронз.
— Чудовище?… Може и тази жена да е като другите.
— Не казвай друг път тази обида, Камамури — възкликна ТремалНаик със заканителен тон. — Хората са я осъдили да служи на онова бронзово чудовище. Жестоките са те, а не тя, бедното момиче!
— Прости ми, господарю — смути се махаратът.
— Ти не знаеше и затова ти прощавам. Но онези хора, които са я осъдили, които я карат да чезне от мъка, които ми пречат да я спася от хищните им нокти, ще избия всички, до един! На гърдите ми личи още белега от тяхната кама, която винаги ще ми напомня за моето отмъщение. Не ще останеш в ръцете им, нещастна Ада, защото ТремалНаик, дори да трябва да заплати свободата ти със своя живот, ще те измъкне от ония ужасни места, колкото и да са охранявани. Нека треперят ония, които те измъчват и тровят младостта ти. Аз и Дарма ще изтребим всички в гадните им пещери!