Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Плашиш ме, господарю. А ако те убият?
Ще умра за тази, която обичам! — извика с порив ТремалНаик
А кога ще тръгнем?
— Веднага щом имам сила да вдигам карабината. Вече съм силен, но трябва да укрепна още преди да се нахвърля срещу всички тях.
В този миг на юг отекна изстрел, последван от други два гърмежа. Дарма скочи и изскимтя. Махаратът и ТремалНаик веднага се изправиха и извадиха ножовете от поясите си.
— Камамури! Камамури! — чу се глас.
— Кой вика? — попита ТремалНаик.
— А, това е Манчади! — зарадва се махаратът. Наистина това беше бенгалецът, който тичаше с все сила през гъстата джунгла, размахвайки като луд карабината си. Изглеждаше в плен на истински ужас.
— Камамури! Камамури! — извика отново с пресипнал глас.
— Тичай, Манчади, тичай! — подкани го махаратът. — Дарма, иди да видиш дали не го преследват.
Тигърът се сви, извади нокти и разтвори уста, като показа двоен ред остри зъби. Бенгалецът, който тичаше стремглаво, за няколко минути стигна до колибата. Подлецът беше с окървавено лице; на челото си имаше рана, а за да прикрие по-добре предателството си, туниката му също бе изцапана с кръв.
— Господарю!… Камамури! — хлипаше отчаяно.
— Какво ти се е случило? — попита го ТремалНаик.
— Раниха смъртно Агхур!… Каква беда… но вина нямам, господарю… нахвърлиха се отгоре ни… ах, бедният Агхур!
— Раниха ли го? — извика тревожно ТремалНаик. — Кой?
— Враговете… индийците с ласата…
— Проклятие!… Говори, разказвай, искам да знам всичко.
— Седяхме в една гора с якери — каза подлецът, като продължаваше да хълца. — Скочиха отгоре ни преди да успеем да хванем оръжието си и Агхур падна. Аз се изплаших и побягнах.
— Колко бяха?
— Десет, дванадесет, не си спомням. Изплъзнах се по чудо.
— Агхур мъртъв ли е?
— Не, господарю, не вярвам. Раниха го с кама, после изчезнаха. Докато бягах, чух раненият да вика, но нямах смелост д. се върна при него.
— Подлец си ти, Манчади!
— Господарю, ако се бях върнал, щяха да ме убият — изхълца бенгалецът.
— Кога ще престанат тия изверги? — викна ТремалНаик. — Камамури, може би Агхур още не е мъртъв; трябва да го намерим и пренесем тук.
— А ако ни нападнат? — попита Камамури.
— Ще вземеш с теб Дарма и Пунтхи. С тези животни можеш Да излезеш на глава със сто души.
— Но кой ще ме води?
— Манчади.
— Д ти да останеш в колибата сам?
— Мога да се защищавам и сам. Отивай и не губи време, ако искаш да спасиш бедния Агхур. Манчади, води този човек в гората.
— Страх ме е, господарю.
— Води този човек в гората! Ако се колебаеш, ще накарам тигъра да те разкъса.
ТремалНаик беше произнесъл тези думи с такъв тон, та Манчади да разбере, че не е шега. Преструвайки се на много изплашен, той тръгна с махарата, който се бе въоръжил с карабина и чифт пистолети.
— Господарю — каза Камамури, ако до дватри часа не се върнем, значи сме били убити. Лодката е на брега, побързай да се спасиш.
— Никога! — възкликна ТремалНаик. — Ще отмъстя за вас в Раймангал; не говори повече и тръгвай.
Предвождани от кучето и тигъра, махаратът и Манчади се впуснаха тичешком в джунглата. Слънцето вече бе изчезнало зад хоризонта, а луната изгряваше, разпръсквайки синкава мека светлина, достатъчна, за да показва пътя на двамата индийци през гъстата бамбукова тръстика.
— Да се движим предпазливо и тихо — каза Камамури на Манчади. — Не трябва да привличаме вниманието на неприятелите, които може би се крият наблизо.
— Страх ли те е, Камамури? — попита бенгалецът, който вече не трепереше.
— Струва ми се, да. За щастие с нас е Дарма, едно храбро животно, което не се страхува и от петдесет въоръжени души.
— Предупреждавам те, Камамури, че няма да влеза в гората.
— Чакай ме, където искаш, дори ще ти оставя Пунтхи, който може да удави дванадесет неприятеля. А сега да вървим без да говорим.
Манчади, който беше начертал плана си, заведе махарата на пътеката, по която беше минал сутринта и известно време вървя с него. Като стигнаха до гората с якери, спря.
— Тук ли е? — попита Камамури, поглеждайки напрегнато под дърветата.
— Да, тук — отвърна тайнствено Манчади. — Върви все по тази пътечка и ще стигнеш до блатото, на чийто бряг бе повален Агхур. Ще те чакам скрит в този гъсталак.
— Искаш ли кучето!
— Предпочитам да съм сам. Сигурен съм, че индийците няма да ме открият.
— След половин час ще се върна. Дарма, Пунтхи, бъдете готови да се нахвърлите върху първия човек, който ни се изпречи. Тигърът глухо изръмжа и застана пред махарата, като наостри късите си уши, а кучето, озъбено, мина зад него.