Любов по време на холера

Флорентино Ариса пишеше по цели нощи без пощада към себе си, тровеше се буква след буква от дима на маслената лампа в магазинчето, а писмата му ставаха все по-обширни и лунатични, колкото повече се силеше да наподобява любимите си поети от „Народна библиотека“, която по онова време съдържаше вече близо осемдесет томчета поезия. Майка му, насърчила го така пламенно да търси наслада в своите терзания, взе да се тревожи за здравето му. „Мозъка ще си похабиш — викаше му тя от спалнята, като чуеше да пеят първи петли. — Никоя жена не заслужава чак пък толкова.“ Защото тя не помнеше някой да е изпадал в подобно гибелно състояние. Но той не я слушаше. Понякога отиваше на работа, без да е мигнал, с коса, разбъркана от любов, след като бе оставил писмото в уговорения тайник, за да го намери там Фермина Даса на път за колежа. Тя обаче, подложена на строгия бащин надзор и на коварното дебнене на монахините, едва успяваше да изпълни половин страница от ученическа тетрадка, като се затваряше в тоалетната или се преструваше, че води записки в клас. Не само от това, че бяха писани набързо и разпокъсано, а и поради характера й, в писмата си Фермина Даса избягваше всякакви сантиментални рифове и се ограничаваше да описва случки от ежедневието с деловия стил на морски дневник. Всъщност това бяха писма за развлечение, предназначени да поддържат жива жарта, но без да слага ръка в огъня, докато Флорентино Ариса се изпепеляваше във всеки ред. В копнежа си да й предаде своята лудост, той й пращаше стихотворения на миниатюрист, изписани с връхчето на игла върху листенца на камелия. Той, а не тя, дръзна да сложи в едно писмо кичур от косата си, но така и не получи жадувания ответ — част от плитката на Фермина Даса. Все пак постигна известен напредък, защото оттогава тя почна да му праща филиграни от жилките на листа, изсушавани в речници, крилца от пеперуди, пера от вълшебни птици, а за неговия рожден ден му подари един квадратен сантиметър от расото на свети Петър Клаверски, една от онези реликви, които тогава се продаваха скришом на цени, недостижими за ученичка на нейната възраст. Една нощ, без никакво предизвестие, Фермина Даса се събуди стресната от серенада на цигулка, която свиреше все същия валс. Разтърси я подозрението, че всяка нота е благодарност за листцата от хербария, за времето, крадено от аритметиката, за да пише писмата, за страховете й от изпитване, понеже мислеше повече за него, отколкото за естествените науки, но не се осмели да повярва, че Флорентино Ариса е способен на подобно безразсъдство.