Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
След години, като се мъчеше да си припомни как всъщност изглеждаше девойката, идеализирана от алхимията на поезията, не успяваше да я отдели от покъртителните свечерявания по онова време. Дори когато я следеше скришом през мъчителните дни, докато чакаше отговора на първото си писмо, той я виждаше преобразена от отблясъка на ранния следобед под дъждеца от бадемов цвят, където винаги беше април, по всяко време на годината. Единствената причина, поради която акомпанираше Лотарио Тугут на цигулка в привилегирования балкон на хора в църквата, беше, за да гледа как се вее туниката й от полъха на песните. Обаче собственото му безумство провали това удоволствие, защото мистичната музика се оказа толкова безобидна за душевното му състояние, че той реши да я оживи с любовни валсове и Лотарио Тугут се принуди да го изгони от хора. По това време се поддаде на силното желание да яде гардениите, които Трансито Ариса отглеждаше в саксии на двора, и така позна вкуса на Фермина Даса. Пак по това време откри случайно в един сандък на майка си литър одеколон, който моряците от Хамбургската презокеанска компания продаваха контрабандно, и не удържа на изкушението да го опита, търсейки в него и друг вкус на любимата жена. Продължи да пие от шишето до зори, опиянявайки се от Фермина Даса с парещи глътки, първо в кръчмите край пристанището, а после загледан в морето от вълнолома, където за утеха се любеха безприютните влюбени, докато накрая изпадна в безсъзнание. Трансито Ариса, която го бе чакала със свито сърце до шест часа сутринта, тръгна да го търси по най-немислими потайни кътчета и малко след пладне го намери да се валя в локва от уханни повръщания в една извивка на залива, където морето изхвърляше удавниците.
Възползува се от паузата на съвземането, за да го укори, дето чака отговора на писмото със скръстени ръце. Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота. Флорентино Ариса възприе урока може би повече от необходимото. Трансито Ариса не можа да прикрие гордостта си, по-скоро сладострастна, отколкото майчинска, когато го видя да излиза от магазинчето с черния сукнен костюм, с твърдата шапка и романтичната връзка на целулоидната яка, и го попита на шега да не е тръгнал на погребение. Той й отвърна с пламнали уши: „То е същото.“ Тя усети, че той едва диша от страх, но решимостта му е несломима. Даде му последни напътствия, благослови го и със смях му обеща още едно шише одеколон, за да отпразнуват заедно завоеванието.
Откакто връчи писмото преди един месец, той често бе нарушавал обещанието да не ходи повече в градината, но бе внимавал да не го забележат. Всичко продължаваше да си е същото. Урокът по четене под дърветата свършваше към два часа следобед, когато градът се пробуждаше от следобедния си сън, и Фермина Даса продължаваше да бродира заедно с леля си, докато поспаднеше жегата. Този път Флорентино Ариса не изчака лелята да влезе в къщата, а прекоси улицата с големи войнствени крачки, които му помагаха да преодолее треперенето на коленете. Но не се обърна към Фермина Даса, а към лелята:
— Бъдете така любезна да ме оставите за миг насаме с госпожицата — каза й той, — имам да й казвам нещо важно.
— Нахалник! — каза му лелята. — Тя няма нищо, което да не мога да чуя и аз.
— Тогава няма да й го кажа — рече той, — но ви предупреждавам, че вие ще отговаряте за последствията.
Съвсем не такива маниери очакваше Есколастика Даса от идеалния годеник, но стана уплашена, защото доби смайващото впечатление, че Флорентино Ариса говори осенен от Светия дух. Така че влезе в къщата да смени иглите си и остави двамата млади сами под бадемовите дървета на портала.
Всъщност Фермина Даса знаеше съвсем малко за мрачния си кандидат, който се бе появил в живота й като зимна лястовица и на когото дори името нямаше да знае, ако не беше подписът на писмото. Оттогава насам бе разузнала, че е син без баща на една трудолюбива и сериозна неомъжена жена, но неизличимо белязана с огненото клеймо на единствената си младежка заблуда. Бе научила, че не е раздавач, както бе предположила, а добре квалифициран помощник-телеграфист с обещаващо бъдеще, и реши, че е донесъл сам телеграмата на баща й като претекст да я види. Това предположение я развълнува. Знаеше също, че е музикант към хора, и макар че никога по време на литургия не се бе осмелила да вдигне поглед, та да се увери в това, една неделя тя прозря, че докато останалите инструменти свирят за всички, цигулката свири само за нея. Не беше онзи тип мъж, който тя би избрала. Очилата му придаваха вид на подхвърлено дете, облеклото му на духовник, загадъчното му поведение предизвикаха у нея неустоимо любопитство, но никога не си бе представяла, че любопитството е една от клопките на любовта.