Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В подборката на Шаламов влязоха от „Малки поеми“ — „Омир“ и „Авакум в Пустозерск“, и 20-ина стихотворения, между които „През часовете нощни, ледени“, „Като Архимед“ и „Погребение“. За мен, разбира се, и фигурата на самия Шаламов, и стихотворенията му не се побираха в областта на „просто поезията“ — те бяха памет пламтяща и болка сърдечна; това беше мой незнаен и далечен брат по лагер; тия стихотворения той беше ги писал също като мен, едвам тътрейки крака, и наизуст, плашейки се най-много от обиските. От тоталното унищожаване на всичко пишещо в лагерите да сме изпълзели четирима-петима души.
Не се смятам за съдник в поезията. Напротив, признавам на Твардовски изтънчения му поетичен вкус. Нека допуснем, че съм в голяма грешка — но при сивотията на поетичния отдел на „Новый мир“ редно ли беше да ги отхвърля толкова нетърпимо? До времето, когато ще могат да бъдат публикувани тия мои очерци, читателят вече ще е прочел и забранените стихотворения на Шаламов. Той ще оцени мъжествената им интонация, тяхното кървене, недостъпно за опитите на младите поетчета, и сам ще реши заслужават ли те тяхното третиране от страна на Твардовски.
На мен той ми каза, че не му допадат не само самите стихотворения, били „прекалено пастернаковски“, но дори тази подробност, че когато разпечатвал плика, се надявал да види нещо ново от мен. А на Шаламов писал, че стихотворенията „Из колимските тетрадки“ категорично не му харесват, това не е поезията, която може да развълнува нашия читател.
Започнах да обяснявам на Твардовски, че това не е „интрига“ на Шаламов, че аз сам съм му предложил да направи подборката и да я изпрати по мен — Твардовски изобщо не ми повярва! Той беше смайващо невъзприемчив към простите обяснения. Завинаги си остана убеден, че лукавият Шаламов ме е манипулирал.
Вторият път (вече през есента на 1964-та) стана нужда доста настойчиво да подканвам редколегията да публикува „Очерци по история на генетиката“ на Ж. Медведев. Те съдържаха популярно изложение на неизвестната на народа същност на генетичната дискусия, но още повече — плам и зов против несправедливостта на базата на вече напълно легален материал, но все едно тоя зов разбуждаше общественото сърцебиене. И тази книга, както се казва, „единодушно се харесваше“ на редакцията (е, Дементиев си беше против) и на заседанието на редакцията Твардовски ме помоли да прекратя потока от аргументи, защото „вече са убедени“ всички. И само помолиха автора да направи „малки съкращения“; а после — големи, а после — да „потърпи няколко месеца“ — и така книгата се заклини. Защото „отпускаше“ свободата на мисълта в още неразрешена порция.
Твардовски смяташе за непростимо и това, че бях посмял да предложа „Еленът и ловният излет“ на „Современник“. Обидата в гърдите му не се укротяваше, не избледняваше, а шаваше. Той много пъти без необходимост се връщаше на тази случка и вече не просто порицаваше пиесата, но просто говореше за нея недоброжелателно, но и предричаше, че тя няма да види бял свят, тоест изразяваше вярата си в защитната здравина на цензурните прегради. Нещо повече, каза ми (на 16 февруари 1963 година, три месеца след кулминацията на нашето сътрудничество!):
— Аз не че бих забранил пиесата ви, ако това зависеше от мен… Аз бих написал статия срещу нея… а дори бих я и забранил.
Когато говореше злобно, очите му ставаха студени, дори побеляваха, и това беше съвсем ново лице, вече далеч но детско. (А защо ще я забранява? — за да оварди името ми, от добри подбуди…)
Подсетих го:
— Но нали самият вие сте съветвали Никита Сергеевич да отмени цензурата за художествените произведения?
Нищо не ми отговори. Но и не се съгласи, не, вътрешни той някак не можеше да съчетае едното с другото. Щом едно произведение не му допада — защо да не го спре и със силата на държавната власт?…
Такива отговори на Твардовски подкопаваха приятелството ни още от най-ранните му дни.
Твардовски не само се заканваше да попречи на движението на пиесата, но и наистина попречи. Пак по това време, в началото на март 1963-та, търсейки пътища за разрешаване на пиесата, аз лично я изпратих на В. С. Лебедев, благодетеля на „Иван Денисович“. „А Твардовски чел ли я е? Какво каза той?“ беше първият въпрос на Лебедев сега. Отговорих му (в по-мека форма). Допълнително те се свързали. На 21 март Лебедев уверено ми отказа: