За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— В Кале вече знаят, че не сме пристигнали, но Ожие няма да…
— Ожие? Кой е той?
— Ожие Брулие е моят първи помощник. Той управлява „Песента на морето“ до моето завръщане. Ще ни търси, докато може.
— Докато може ли? Ти си неговият капитан. Защо да спира търсенето?
— Имат да вършат и други неща, скъпа.
Абигейл неволно потръпна. Думите на Доминик бяха като удар по лицето й. Този мъж, който я прегръщаше, беше неин враг. Той искаше да види баща й обесен и не изпитваше никакво съчувствие към нея заради онова, което щеше да й се наложи да изтърпи във Франция.
Опитвайки се да потисне треперенето на гласа си, тя изрече:
— Вече се примирих с факта, че може за много дълго време да не се върна в Ню Бедфорд.
— И това не те плаши?
Тя понечи да му се изрепчи, но изведнъж сподави острия си отговор. Приковавайки поглед в неговия, изрече с равен тон:
— Плаши ме също толкова, колкото и да бъда пленена и осъдена на смърт като шпионка. Не искам да умра тук, в Англия, съвсем сама.
— Не си сама.
И той погали нежно ръката й.
Освобождавайки пръстите си от неговите, Абигейл се дръпна назад и поклати глава.
— В доста отношения, Доминик, сега съм по-сама, отколкото съм се усещала, когато и да било. За разлика от тебе, аз съм свикнала да бъда със семейството си.
— Екипажът на „Песента“ е моето семейство.
Тя погледна към венчалната халка на лявата му ръка и се изправи.
— Ако искаме да вечеряме, трябва да намеря някаква храна.
— Скъпа?
— Съжалявам, че не ти казах за пистолета, Доминик. Но това няма значение, нали?
— Не, няма значение. — Съжаление се прокрадна в гласа му. — Нищо няма значение, важното е само да се измъкнем от Англия, преди да са ни открили.
— Няма да е лесно.
— Така е, но трябва да опитаме.
Тя навлажни внезапно пресъхналите си устни и прошепна:
— Мислиш ли, че ще успеем?
— Не съм сигурен. — Очите му се впиха в нейните, докато изричаше с вече охладнял глас: — Единственото, в което съм сигурен, е, че ако трябва, ще умрем, опитвайки се да го сторим.
8
Като чу някой да ходи около колибата, Доминик се събуди и посегна към ножа. Стисна юмруци, после ги отпусна. Да, можеше да надвие всеки неканен посетител.
Свали ножа, когато Абигейл се озърна и го запита:
— Буден ли си вече?
— Да.
Изстена и процеди една френска ругатня, разтривайки туптящото от болка рамо.
— Много ли те боли? — запита тя, протягайки му чаша вода.
Той тъкмо щеше да я скастри, че рискува живота си, но после разбра, че слънцето едва сега изгрява. През изминалите десет дни Абигейл беше сдържала обещанието си да не ходи до потока по светло. Доминик се надяваше, че ще сдържи и други обещания, които се налагаше да поиска от нея.
— Доминик?
Като се усмихна така, че тя да не заподозре истинските му мисли, той каза:
— Да, боли ме, но аз съм си виновен. Цяла нощ внимавах да не лежа на изгореното ляво рамо. И като се събудих, дясното рамо беше цялото изтръпнало от това, че съм спал само на него. — Протегна се и отново смръщи вежди. Почеса се по бузата, която неудържимо го сърбеше, понеже не можеше да се обръсне. — Защо се смееш?
Абигейл се изкикоти.
— Защото си в такова чудесно настроение тази сутрин.
Той я изгледа втренчено, но след миг се отпусна. Неспирните й опити да го развесели сигурно й струваха също толкова усилия, колкото и на него — да ги възприеме.
Опита се да помръдне глезена си и бръчките по челото му се изгладиха. Болката беше почти изчезнала. Предпазливо протегна лявата си ръка, после дясната и се усмихна широко. Само главата продължаваше да го боли. Раните щяха да заздравеят след още няколко дни. Време беше да намерят обратния път към „Песента на морето“.
Когато Абигейл му подаде парче стар хляб за закуска, той й благодари от сърце. Колко неуморно се грижеше за него! Всеки ден се бе промъквала в селото, за да намери нещо за ядене. Беше чудесен съюзник, но щеше ли да остане такава и след като научи това, което той смяташе да й каже?
Усмихна се, докато отпиваше от прясната вода, и погледна над ръба на чашата, възхищавайки се на Абигейл. Със свободно пуснатата си риза и панталоните, които очертаваха стройните й крака, тя го караше да забрави за опасностите, които го дебнеха при минаването през Англия, и да мисли само как да се люби с нея.
Абигейл сведе очи пред усмивката на Доминик. Ако той си мислеше, че тя не забелязва погледа му, значи беше глупак. А тя знаеше, че той не е глупак. Когато бъдеше в състояние да ходи, щяха да тръгнат, за да каже тя веднъж завинаги сбогом на Англия и на този интригуващ френски пират. Крехкото примирие помежду им не биваше да бъде нарушавано, но Абигейл се страхуваше, че това е невъзможно.