Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Когато тя се събудеше сутрин от унеса си, Аштън беше по работа в Нечиз или някъде из плантацията. Понякога чувстваше нощем присъствието му, но не успяваше да се отърси от съня, за да говори с него. Веднъж, когато беше станала и се опитваше да направи няколко крачки, го видя от прозореца да язди жребеца си. Гледката предизвика възхищението й. Черният лъскав кон галопираше през имението, главата върху дългата шия бе вдигната гордо, опашката му се развяваше. Ездачът напълно владееше коня, седеше леко и така изправен, че изглеждаха като излети заедно.
Минаваха ден след ден, без Марелда да се доближи до целта си. Тя се питаше отчаяно дали ще остане още веднъж насаме с Аштън, Не успяваше да увеличи постигнатото предимство и това я безпокоеше все повече, защото времето работеше срещу нея. В началото смяташе, че Лиарин няма — още болна — да тръгне да преследва Аштън и полето на действие ще остане нейно. Но седмицата измина и паниката й започна да нараства, защото плановете й се проваляха, преди да е започнала да ги изпълнява.
На втората и третата вечер след нещастния случай посрещаха гости от Каролина. Марелда въздъхна облекчено, когато гостите си заминаха. Но семейството едва се беше събрало на вечеря в салона и Латъм нахлу да съобщи на господаря си, че една чистокръвна кобила се жреби. Не стигаше ли, че Аштън целия ден не бе подвил крак — сега обърна брендито си на един дъх, извини се и изчезна, за да се преоблече. Марелда остана да се радва на вечерята с двете бъбриви стари дами. Усмивката и търпението й наистина бяха подложени на тежко изпитание.
Петата вечер Марелда се опитваше да не заспи и наостряше уши, за да не пропусне стъпките на Аштън. Но се унесе и не разбра, че той отдавна се бе промъкнал на пръсти покрай стаята й.
Къщата потъна в нощна тишина. Трепкайки, угасваха последните пламъци на огъня в камината. Аштън заспа, но малко по-късно внезапно се събуди. Загледа се в тъмнината и се запита какво го бе изтръгнало от дълбокия сън. Голото му тяло беше обляно в пот и той отхвърли завивката, за да почувства хладния нощен въздух.
Опита се да си припомни пътеката, по която беше минал насън, и пред него изплуваха тъмнозелени очи, мамещи го със съблазнителен блясък. Меки устни се разтваряха в чувствена усмивка, буен водопад червени коси падаше по разкошно тяло, застанало на колене сред смачкани чаршафи. Тя вдигна грациозно ръце и приглади тежките си къдрици. Със срамежлива усмивка го приканваше да се приближи до нея и да милва пълните й млечнобели гърди, тънката талия и гъвкавите бедра. Аштън протегна ръце и поиска да я притисне към себе си, но в същия миг жената заби нокти в него. Той се отдръпна, преследван от една съскаща вещица с горящи от омраза очи. Това не беше неговата Лиарин! Това беше някаква луда от кошмарите… Една червенокоса вещица.
Изведнъж той разбра защо се бе стреснал в съня си. В мислите му се бяха прокраднали съмнения. Чувството на отчаяние се върна, когато в главата му преминаха смътните спомени. Беше видял как мощното тъмно течение на реката, която познавате и за която бе убеден, че никога не връща плячката си обратно, му взе Лиарин. Как би могла една слаба млада жена да намери посред нощ спасителния бряг, когато това трудно се удава денем даже на як опитен мъж?
Съмненията го глождеха безмилостно и не му даваха спокойствие. Аштън спусна крака от леглото, подпря лакти на колене и скри лицето си с ръце, овладян от страх.
„Каква е истината? Тя ли е моята Лиарин, или е душевноболна жена, която само външно прилича на нея?“ — питаше се той.
Запали лампата до леглото и обу панталоните си. След това допря фитила на една свещ до горящия пламък и излезе от стаята си, за да иде бос до вратата на Лиарин. Все още го мъчеха съмненията, посени от кошмара му. Ще намери ли любимото лице или това беше само отровно сладък мираж?
Той леко завъртя топката на вратата и я отвори безшумно. Стаята тънеше в сенки, само жарта в камината едва-едва блещукаше. Аштън се приближи тихо до леглото и остави свещта на нощната масичка, така че светлината й да пада върху Лиарин. Дълго стоя така, взрян в лицето й, докато лека-полека почувства облекчение.
Цяла вечност бе минала, откакто беше пристъпвал пак посред нощ до леглото й в една хотелска стая в Ню Орлиънс, и беше съзерцавал същите нежни черти. Тогава го порази откритието, че красотата й му действа едновременно като пламък и като лед. Да, това лице принадлежеше без съмнение на неговата Лиарин, загубена и като по чудо пак намерена по волята на неведомата съдба.