Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Успя да поработи по материалите за курса, който щеше да преподава през есента, и това й помогна да се съсредоточи и да си посъвземе. Подобно на ръкописа, щеше да се наложи да ускорява и регулира темпото, за да поддържа интереса на студентите. Въпреки че бе потънала в четене, дотолкова бе свикнала с непознатия, че долови и най-малкото шумолене на завивките, когато той се размърда, и тя разбра, че се бе събудил. Рейчъл погледна часовника и видя, че бе спал малко повече от три часа. Яхнията щеше да е готова, стига мъжът да бе гладен.
Той беше седнал, прозяваше се и търкаше брадясалото си лице, когато тя влезе в спалнята. Рейчъл тутакси усети как вниманието му се насочи към нея като енергиен лъч, който трепти върху кожата й.
— Сега гладен ли си? Спа три часа.
Мъжът се замисли и леко кимна.
— Да. Обаче първо имам нужда от един душ и да се избръсна.
— Жалко, че душът отпада, докато не ти зараснат шевовете — рече тя и се завтече към него, щом той отхвърли завивката и свали нозе от леглото, присвил очи от болка. Рейчъл го подкрепи с ръка, докато мъжът стъпи здраво на крака. — Ще сменя ножчето за бръснене в самобръсначката. — Тя разбра, че той желае да прекоси стаята сам и отпусна ръка, като внимателно следеше всяка негова болезнена крачка. Непознатият се оправяше сам. Не беше свикнал да му помагат и не желаеше помощ, макар и сигурно да осъзнаваше, че точно сега не беше в състояние да прави някои неща. Щеше да й позволи да му помогне само ако беше необходимо. Ала Рейчъл се почувства задължена да попита: — да те обръсна ли, или смяташ, че си достатъчно стабилен сам да го направиш?
Той се спря на вратата към банята и я погледна през рамо.
— Ще се справя.
Тя кимна и тръгна към него.
— Ще сменя ножчето.
— Аз ще ги намеря — тихо рече мъжът и я спря, преди Рейчъл да беше стигнала до него. Тя не възрази и свърна към другата врата.
Болеше я, че отказва помощта й след всички тези дни, когато беше напълно безпомощен и зависим от нея, след нощите, които бе прекарала, надвесена над него, за да го охлажда, и особено след психическото натоварване, което беше преживяла. Докато приготвяше масата, се опита да потуши болката и да я отблъсне. В края на краищата, Рейчъл бе дори по-непозната за него, отколкото той за нея, и беше естествено да се опитва да възвърне самообладанието си колкото може по-скоро. За мъж като него самообладанието беше от жизненоважно значение. Трябваше да спре да кръжи край него като квачка около пиленцата си.
Лесно беше да си го каже, но когато чу, че той спря водата в банята, тя се поколеба само секунда, преди да се поддаде на желанието да провери как се чувства. Непознатият стоеше в средата на спалнята и се оглеждаше, сякаш размишляваше върху възможностите, които имаше. Беше завързал една хавлия около слабините си и, противно на логиката, така изглеждаше дори още по-гол, отколкото когато нямаше нито една дреха на тялото си. Пулсът й се ускори. Въпреки контраста на белите превръзки на крака и рамото му, той изглеждаше невероятно силен и толкова мъжествен, че устните й пресъхнаха.
Беше се обръснал и чистият контур на брадичката му караше пръстите й да тръпнат от желание да го погалят. Друг жест едва ли би допуснал.
— Има ли нещо, което мога да облека, или ще се разхождам просто така, гол? — най-после попита мъжът, тъй като Рейчъл не направи опит да се доближи до него и мълчеше.
Тя измънка и се плесна по челото.
— Разбира се, че има. Нали точно за това излязох сутринта, да ти взема някои най-необходими неща… — торбата си стоеше все още там, във всекидневната, където я беше пуснала. Рейчъл я грабна, внесе я в спалнята и изсипа съдържанието й върху леглото.
Той отвори чантата и по лицето му премина изражение на любопитство. После измъкна чифт дантелени бикини и ги вдигна да ги разгледа, още преди тя да успее да обясни.
— Пети размер — отбеляза мъжът и я погледна, сякаш я премерваше дали ще й станат. — Хубави са, ала на мен май няма да ми станат.
Не са за теб — спокойно отвърна Рейчъл. — Бяха за камуфлаж, това е. Ако намериш нещо, което обикновено не ползваш, сложи го обратно в торбата. — Тя не желаеше да се срамува, тъй като беше постъпила, както изискваше ситуацията. „Камуфлажът“ наистина беше скъп. Остави го да облече, каквото пожелае, и се върна в кухнята, разсипа яхнията на порции и наля чай във високи стъклени чаши, пълни с лед.
— Имам нужда от помощ за пуловера.
Не беше го чула да се доближава и се извърна, стъписана от близостта му и от думите му. Той стоеше точно зад нея, облечен в черните бермуди, а в ръка държеше памучния пуловер. Гърдите му изпълниха полезрението й, стегнати мощни мускули, които бялата превръзка обгръщаше и стигаше до лявото му рамо. Колко ли дълго се бе борил с пуловера, преди да признае, че няма да се справи сам? Рейчъл се изненада, че просто не го беше сменил с риза с копчета, тогава нямаше да му се наложи да иска помощта й.