Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Седни, за да мога да те стигна — рече тя и взе пуловера от ръката му. Мъжът се държеше за ръбовете на шкафовете, докато, бавно куцукаше към масата в трапезарията и накрая се отпусна на един стол. Рейчъл внимателно промуши ръкава на пуловера през ръката му, докато се стараеше с напрегнато, съсредоточено лице да не друса рамото му. Когато свърши, каза: — пъхни другата си ръка в другия ръкав, докато го държа да не пада върху рамото ти. — Той безмълвно се подчини и заедно промушиха пуловера през главата му. Тя го издърпа надолу, както майка облича едва проходило дете. Но седналият мъж, който се подчиняваше на инструкциите й, не беше дете от всякаква гледна точка. Рейчъл набързо приключи, тъй като знаеше, че той с неудоволствие приема помощта й. После чевръсто извади хляба от фурната и го сложи в кошничка за хляб, застлана с ленена салфетка, след което сложи кошничката върху масата и дръпна своя стол.
— Ти левичар ли си, или десняк? — попита, без да го гледа, ала усещаше изгарящия му поглед върху лицето си.
— И с двете мога. Защо?
— Ако беше левичар, щеше да ти е трудно да боравиш с лъжицата — отвърна тя и кимна към яхнията. — Искаш ли хляб?
— Да, моля — много го биваше в изреченията от една дума, помисли си Рейчъл, докато поставяше хляб върху чинията му. Всъщност трябваше да го попита дали ще се справи и със самобръсначката, но добре обръснатото му лице беше доказателство за това. Започнаха да се хранят мълчаливо. Явно непознатият отдаваше дължимото внимание на яхнията. Тя не очакваше апетитът му да е толкова силен, и то толкова скоро по време на възстановяването му. Купата бе почти празна, когато той постави лъжицата си на масата и я стрелна с абаносов поглед. — Кажи ми какво става.
На този въпрос Рейчъл нямаше желание да отговаря. Тя внимателно сложи лъжицата си върху масата.
— Мисля, че е мой ред да задам няколко въпроса. Кой си ти? Как се казваш?
Не му се харесаха контравъпросите й. Рейчъл усети неудоволствието му, въпреки че изражението му нищо не подсказваше. Колебанието му продължи не повече от секунда, ала тя го долови и тутакси разбра, че мъжът няма да отговори. Тогава той рече:
— Наричай ме Джо.
— Не мога — отвърна тя. — Така наричам кучето си, тъй като и то не желае да ми каже името си. Измисли друго име. — Подтикната от наелектризираното напрежение във въздуха, започна да разчиства масата, като се движеше бързо и машинално.
Непознатият я загледа за миг и каза тихо:
— Седни.
Рейчъл не спря.
— Защо? Трябва ли да седя, за да чуя и други лъжи?
— Рейчъл, седни — той не повиши глас, не промени спокойния си и равен тон, но внезапно прозвуча като команда. Тя го загледа за миг, после вдигна брадичка и се върна при стола си. Зачака мълчаливо, като го наблюдаваше. Мъжът леко въздъхна.
— Оценявам помощта ти, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре е за теб.
Рейчъл винаги се вбесяваше, когато другите определяха кое бе най-добро за нея и кое не.
— Разбирам. Значи не трябваше да забележа, че в тялото ти имаше две огнестрелни рани, когато те извадих от океана? Трябваше ли да извърна глава, когато двамата мъже, които твърдяха, че са от ФБР дойдоха да те търсят, и да те предам? Трябваше ли да се оплача, че тази сутрин ми извади нож? Признавам, че съм малко любопитна. Грижих се за теб в продължение на четири дни и наистина ми се ще да знам как се казваш, ако не е прекалено много!
Едната му черна вежда се надигна при този сарказъм.
— Може и да е прекалено много.
— Добре, забрави. Играй своите игрички. Ти не отговаряш на въпросите ми и аз няма да отговарям на твоите. Става ли?
Мъжът продължи да я наблюдава, ала тя не измести поглед ни на милиметър.
— Казвам се Сейбин — най-после рече той, като бавно произнесе думите, сякаш му се свидеше всяка сричка.
Рейчъл попи звученето на името с наслада.
— А останалото?
— Важно ли е?
— Не. Но така или иначе, искам да знам.
Той замълча за части от секундата.
— Кел Сейбин.
Тя протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Кел Сейбин.
Той бавно пое ръката й. Мазолестата му длан се плъзна по меката й ръка и топлите му пръсти я обгърнаха.
— Благодаря ти, че се погрижи за мен. От четири дни ли съм тук?
— Днес е четвъртият.
— Разкажи ми какво се случи.
Имаше поведението на човек, свикнал да командва, а не да моли. Сейбин заповядваше и беше ясно, че очаква да се подчинят на заповедите му. Рейчъл отдръпна ръката си от неговата, смутена от топлото докосване и трепета, който усети в себе си. Сключи пръсти, за да предотврати треперенето, и постави ръце на масата.