Джек от сенките [bg]

— Добре, да погледнем отвътре.

Пойндекстър прокара ръка по оредялата си коса и кимна.

Влязоха вътре и когато стигнаха вратата на лабораторията Джек извади връзка ключове от джоба си, избра един и го пъхна в ключалката. Бравата изщрака и вратата се отвори.

— Късметлия — подхвърли Джек.

— Откъде имаш ключ?

— Това е ключът от моя кабинет. Опитах с него и се получи. Казах ти, че си късметлия.

Лицето на Пойндекстър разцъфна в доволна усмивка.

— Благодаря ти — каза той. — Страшно ти благодаря. Бързаш ли?

— Не, май съм подранил.

— Тогава, позволи ми да те почерпя с кафе от автомата. Все още не съм изконсумирал времето за почивка.

— Хубаво.

Джек влезе в лабораторията и остави куфара на една от масите, докато Пойндекстър забърза по коридора да вземе кафе.

Някъде зад стената се разнесе приглушен звън. Навън ставаше все по-мрачно.

Не след дълго Пойндекстър се върна и Джек пое чашата димящо кафе, която му носеше.

— Как е майка ти?

— Добре е. Напоследък взе да излиза по-често.

— Предай й поздрави.

— Обещавам. Благодаря ти, задето си я навестил.

Двамата засърбаха горещото кафе.

— Ама наистина имам късмет, че мина наблизо — подхвърли след кратко мълчание Пойндекстър. — Сигурно в цялата сграда само нашите ключове съвпадат. Толкова бях отчаян, че и призракът да ми беше предложил помощта си, пак щях да приема.

— Какъв призрак?

— Не си ли чувал? Последната мълва. Видели някакво снежнобяло създание да се прокрадва през горичката и по покривите.

— И кога било това?

— Съвсем наскоро. Миналия семестър все разправяха за оная мутираща скала в Института по геология. Предишният някой пусна слуха, че във водата имало афродизиак. Все такива ще ги измислят. Някои хора просто ги сърби езика да разправят. Защо стана сериозен?

— Нищо, нищо. Вземи си една цигара.

— О, трогнат.

Някъде в далечината се разнесе грохот от гръмотевица. Миризмата в лабораторията пробуди в него неприятни спомени.

— Другия семестър оставаш ли? — попита го Пойндекстър.

— Май не.

— А, чух, че са те пуснали в отпуск. Поздравления!

— Не точно.

На лицето на другия се мярна безпокойство.

— Да не си решил да ни напускаш?

— Зависи — от някои неща.

— Може да ти прозвучи егоистично, но лично аз бих предпочел да останеш.

— Благодаря.

— Ще се обаждаш, нали?

— Разбира се.

Оръжие, мислеше си той. Трябва ми нещо по-ефикасно от това, с което разполагам. Но не мога да искам от него. Добре все пак, че се отбих тук.

Той дръпна от цигарата и погледна към прозореца. Небето продължаваше да се смрачава, стъклото бе помътняло от кондензираната влага.