Джек от сенките [bg]

— Морнингстар — заговори той като спусна прозореца и се обърна към мрачното небе, — след като чуваш и знаеш всичко, чуй и това: Аз не съм по-различен от последния път, когато разговаряхме.

Той се изсмя.

— Това добре ли е, или не? — продължи не след дълго. Сетне затвори прозореца и потъна в размишления върху последния въпрос.

Беше забелязал известни промени в хората край него, по време на своя престой в университета. Най-вече в някои от студентите, което бе съвсем естествено, в онзи краткотраен период между подрастването и съзряването. Колегите му също понякога променяха отношенията си — някои се караха, други се сдобряваха. Виж, той си бе останал съвсем същият. Дали отговорът на този въпрос не се крие в моята природа? — запита се той. Може би тъкмо в това се състои разликата между дневните и тъмните? Те се променят, а ние не. Важно ли е това? Вероятно, макар да не виждам за какво. Ние не се нуждаем от промени, което определено не може да се каже за тях. Но защо? Заради разликата в продължителността на живота? Заради различните мирогледи? Сигурно е и едното и другото. Какъв всъщност е смисълът на промяната?

След още няколко емисии, в последната от които съобщиха, че го издирват като опасен престъпник, Джек сви по един страничен и запустял път. Малко по-нататък спря, запали огън и изгори в него всички улики, които можеха да насочат към неговата личност. Докато документите му се превръщаха в пепел, той извади нова карта за самоличност от един плик и я прибра в портфейла си. Беше я приготвил за подобен случай още преди няколко семестъра. За всеки случай накрая разбърка пепелта, за да се увери, че нищо не е останало. Събра я в дъждобрана на Квилиан, отнесе я до едно дере и я хвърли долу в мътната вода. Докато крачеше обратно към колата, хрумна му, че няма да е зле, ако я смени с друга при първа възможност.

Отново излезе на магистралата и пое в предишната посока. Мислите му неусетно се върнаха към събитията от последните няколко часа. Не се съмняваше, че боршинът е убил Квилиан. Полицията бе известена за срещата между двамата, а Пойндекстър без съмнение щеше да потвърди, че го е срещал наблизо около предполагаемия час на престъплението. Клер и много други щяха охотно да излеят неприязънта си към него. Изводът се налагаше от само себе си. Макар че със сигурност би премахнал Квилиан, ако това се налагаше, той изпитваше негодувание, че отново е обвиняван за нещо, което не беше извършил. Положението напомняше за неблагоприятната развръзка от последното му посещение в Иглес и той неволно разтърка шията си на мястото, където върху предишното му тяло се бе стоварило острието на секирата.