Джек от сенките [bg]

Стиснал юмруци, той понечи да прокълне призрачния град, но се отказа — не можеше да измисли дори едно бедствие, което вече да не бе сполетяло руините зад него.

Когато аз започна да управлявам, помисли си той, всичко ще бъде съвсем различно. Няма да позволявам да израстват така хаотично градове, та после да бъдат обречени на бавна гибел.

Да управлява?

Тази мисъл бе изникнала неканена в главата му.

Всъщност, защо не? — запита се той. Ако успея да се сдобия с могъществото, за което жадувам, защо да не го използвам така, както ми харесва? Първо ще отмъстя на онези, които ми се подиграха, а след това ще си разчистя сметките с останалите. Аз съм единственият сред тях, който не се нуждае от постоянно място за своята сила. Значи съм създаден за да бъда техният завоевател. Сложа ли ръка веднъж на Изгубения Ключ на Колиния всички мои врагове са обречени на поражение — при това в техните собствени владения. Нищо чудно тази мисъл да е зреела отдавна в мен. Освен това ще възнаградя Розали за постоянството й. Да не забравя да го включа в списъка. А когато приключа с Повелителя на Прилепите, Бенони, Смадж, Квазер и Веселия палач, ще навестя Барона и ще се погрижа да бъде сменено името на Полковника Който Никога Не Умира.

Стори му се забавно, че във вързопа, заедно с многото други ръкописи лежаха и пергаментовите свитъци, които бяха предизвикали гнева на Повелителя на Прилепите. За известно време действително бе обмислял възможността да ги размени срещу свободата си. Отказа се от идеята само защото се съмняваше, че другият ще приеме предложението, но няма да сдържи думата си. Не го плашеше толкова възможността да остане пленник, колкото позорът от връщането на откраднатите свитъци. Подобен акт неминуемо щеше да нанесе непоправими щети на репутацията му. А и без ръкописите шансовете му да успее в онова, с което се бе захванал сега, бяха съвсем нищожни…

В главата му цареше бъркотия. Спомни си неотдавнашния разговор с Морнингстар. Изглежда наистина беше прав — нямаше кой знае каква полза от съзнанието, което — подобно на пеещите статуи на Мъртвокрак — служеше единствено за да всява смут и противоречия и да предизвиква главоболие.

Далеч вдясно, почти над хоризонта се появи отново спътникът на дневните. С всяка измината крачка светът около него се изпълваше със светлина. Не след дълго зърна и първите яркозелени петна трева. На изток облаците пламтяха в розово. До ушите му достигна цвърчене на птици, не беше чувал песните им от години.

Добро предзнаменование, рече си той, е да те посрещат с песен.

И Джек продължи с бодра стъпка към деня.