Атентати, които трябваше да променят света
- Автор: Боровичка Вацлав Павел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Милушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Атентати, които трябваше да променят света». Краткое содержание книги:
Добре подбраните и сполучливо описаните епизоди не само вълнуват читателя, но го и насочват към сериозни размисли.
Пейн, Херълд, Атценрод и Мери Сурат са осъдени на смърт без право на помилване. Обесват ги на 7 юли в двора на военния затвор, недалеч от гроба на техния водач Буут. Останалите присъди са повечето доживотен затвор. Дори и доктор Мад, който превързал счупения крак на Буут, е осъден на доживотен затвор. Но той заедно с Арнолд получава от президента Джонсън
помилване още през 1869 г. О’Логлин, който лежал с него в затвора „Форт Джеферсън“ в Драй Тортугас, не доживява освобождаването. Умира през 1867 г. Интересна е съдбата на малкия Сурат, сина на собственичката на пансиона. Той успял да избяга навреме минал канадската граница, оттам в Англия. През 1867 г. бива арестуван в Александрия (Египет) и го изправят
пред Вашингтонския граждански съд, които обявява, че провинението му е изгубило давност. И това е човекът, който по време на пребиваването си в Европа заявява в Италия, че Буут не е действувал по собствена инициатива, че зад него са стояли други.
Това се потвърждава и от изявлението на Робърт, сина на Линкълн. Преди смъртта си, почти двадесет години след атентата, той унищожил документите от личен характер от архивата на своя баща, като се обосновал пред обществеността, че сред тях е имало доказателства за по-широк заговор срещу президента и че един от тези, които са стояли зад кулисите на това политическо убийство, е бил член на правителството на Линкълн.
Както и при други случаи, така и за Буут от време на време се е говорело, че е жив, че вместо него са погребали друг, че някои политици от най-висш ранг са били заинтересовани той да живее под чуждо име.
Един от поводите за подобни съждения е изравянето на трупа на Буут през 1867 г. При строителни корекции неговият гроб бил преместен. Зъболекарят на артиста е присъствувал и заявил, че Буут нямал такива челюсти.
Две години по-късно отново възникнали съмненията за смъртта на Буут, когато властите предали тялото на мъртвия на семейството му, за да го преместят в цивилни гробища.
Това е последният шум около Буут, но не и последното разочарование, свързано с атентата срещу президента Линкълн.
Бях вече изчел материалите, попретеглих на ръка късия дериндзър с неимоверно голям калибър, с който е стрелял Буут, разгледах почти всяко кътче на Петърсъновия дом и с чувството на репортьор очевидец спрях до леглото, на което е починал Абрахам Линкълн.
— Не, господине, това не е оригиналното легло — отговори на въпроса ми пазачът. — Но почти е като онова на Петърсънови. Столовете също.
— А картините?
— Точно копие. А за тапетите държавното управление нареди да направят нови по образеца на оригиналните.
Не се докоснах до смъртното ложе на Линкълн и се съмнявам дори, че съм държал в ръцете си същото оръжие, което е държал Джон Уилкъс Буут на 14. IV. 1865 г. в двадесет и два часа и петнадесет минути в театъра на Форд във Вашингтон.
Почти безсмъртният Александър
Премазали са от бой Боголюбов!
По чия заповед?
— На оня негодяй Трепов.
— Но нали Боголюбов е студент, политически зат-ворник, а не някакъв злодейски плъх, по закон те нямат право…
По закон! Законът е царската охранка, а охранката — генерал Трепов.
Този кучи син!
Ще отмъстим за Боголюбов.
— Но как?
Що накажем Трепов.
За да ги сплашим?
Нека треперят от страх.
Смърт на Трепов!
— Смърт на тираните!
Те още не знаят, че Боголюбов е починал от побоя.
Революционерите от групата на Марк Андреевич Натансон решават да отмъстят за своя другар, подложен на жестоки мъчения, но не успяват. Изпреварва ги Вера Засулич, която влиза в боя сама.
Началникът на полицията в Петербург е типичен представител на самодържавието, малък бог с арсенал от гръм и мълнии, но и жалък слуга на царя, истински враг на прогреса.
Вера Засулич е млада, красива дама, израснала в едно от най-знатните семейства. На седми февруари 1878 г., облечена в официален костюм, наметната със самурения си кожух, сяда в шейната.
— В Дирекцията на полицията, Миша! — нарежда тя на кочияша.
Пред аркадата слиза и часовият пита какво ще желае мадам. С кокетна усмивка Вера прошепва, че ще посети негово благородие господин генерала. „Пак някоя от любовниците на шефа!“ — мисли си мужикът с пушка, чука токове и пуска посетителката горе.
В автократска царска Русия полицейският апарат е решаваща политическа сила. Началникът на полицията генерал Трепов се е разположил в чудесния кабинет до огромното писалище.
Младата дама почуква и след миг застава пред него с ръце в маншона.