Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
В следващия миг той си даде сметка, че това е неизпълнимо, но дал веднъж дума, не обичаше да отстъпва.
Затърси начин да преминат през аутострадата. Да се надява на прекъсване на движението беше безсмислено — дори за миг платното да останеше празно, той не би успял да прекара телето над високите алуминиеви прегради, предпазващи магистралата, да го отведе до средата, където го чакаха още два реда такива прегради, да ги преодолее и тях и тогава чак да се надява, че и отсреща движението ще млъкне за малко.
Набързо, почти без да поглежда към „Елка“-та, която, както винаги, си стоеше в джоба му, въвеждайки допустимите корекции в изчисленията, той стигна до резултата — възможността за успешно преминаване теоретически е по-малка от едно на две хиляди и, значи, практически е сведена на нула.
— Излъгах те май — въздъхна Людмил.
Телето го погледна с тъй ироничен поглед, с такова презрение, че човекът реши да действува. Каквото и ще да става — да действува!
Побутна добичето по задника и то веднага, с палава решимост, стъпи с предните си крака върху преградата. Приличаше така на цирково конче, подпряло копитца върху плюшения бордюр на арената.
Край тях едни коли задминаваха други коли, а трети задминаваха и тез, и онез и отсрещното платно като в огледален образ повтаряше това движение. Телето, концентрирано в хаоса, очакваше пауза и действително пауза настъпи — въздухът над платното утихна, шосето замря. Пет километра по-долу край бензиностанцията се бяха сбили двама шофьори, отминаващите намалявали скоростта, да мярнат нещо от картинката — това тяхно забавяне бе оставило за няколко секунди отсамното платно свободно. Телето се прекатури през преградата, с няколко скока стигна до осевите две бариери, като хърделист ги прескочи и се втурна в отсрещното платно. Людмил, който тичаше подир него, притвори очи, застанал между двете платна — очакваше писък на спирачки, мек удар… Но беше тихо. Отвори очи и видя, че и отсрещното платно е свободно — премина пространството и прескочи последната преграда.
Това беше някакво чудо — запъхтяно си каза той, — само чудото ни спаси.
Всъщност никакво чудо не бе станало — просто някаква симка десетина километра по-горе била изплюла от ръждясалата си каросерия два разголени трупа на мъж и жена и ставайки самата тя на труп, така се нахакала в междинните прегради, че движението от оправдан интерес поспряло, вгледано и към симката, и към разголените й жертви.
— Отървахме се — усмихна се Людмил и побутна теленцето.
Прекрачиха банкета, сринаха се по насипа и нагазиха в гъста трева, сред буренак и цветя.
Зелени връхчета стигаха чак до лицето на Людмил, а теленцето съвсем изчезна сред това богатство…
2
Галя не се уплаши от взрива. Имаше предчувствието още преди излитането, че нещо ще стане, и колкото по се изкачваха нагоре, толкова по-уверена бе, че няма да се приземят. Та нали те въобще не знаеха накъде отиват. Някога, в далечната шестдесет и четвърта, имаха, въпреки цялата си наивност, а може би точно заради нея, ясни маршрути. Чертаеха въздушни трасета по картата на света, караха се с кое да започнат, прескачаха Средиземно море, носеха се в мечтите си над левантийски брегове или пък в междуречието на Тигър и Ефрат пускаха котва над останките на Вавилонската кула. А додето правеха новия цепелин, въобще не си говореха къде ще пътуват, като го построят — бяха се втурнали към работата с намерението да осмислят досегашния си живот, а не следващия. Огромното тяло трябваше да запуши вакуума на тяхното недоволство и новият цепелин бе свършил тази работа, построиха го, запълни празнините в живота им, финишира по един блестящ, може да се каже, начин, й лишен от по-нататъшни задачи, блъсна се в стария, избухна.
Разбира се, Галя не си ги мислеше тези неща точно така, а в някакви тревожни парчета от мисли: „Защо животът на човека минава в името на досегашното?“, „Никога ли няма да заживеем за бъдещето?“, „Как ще стигнем до бъдещето, като все кърпим досегашното?“, „Не кърпим ли днешното, за да си запазим миналото?“
Все тия кръпки й се въртяха и после, в странната си самота, Галя се чудеше как е предугадила предмета на дълготрайните си въжделения.
Именно въжделения, защото падна Галя съвсем гола. Това стана така — вятърът, обръщайки я насам-натам из въздуха, започна да я съблича. Още на десетина километра над Земята смъкна полата й, подсвирна от възхищение, позаяде се с блейзера й, но и него най-сетне отнесе, разкопча блузката, после с пръсти на пийнал мъж се замота из кукичките на сутиена и като не успя, дръпна по-грубичко.
Обувките й сами се свлякоха, бе само по гащета три-четири метра над земята, а там и с тях се раздели — върхът на бреза закачи ластика, дървото се приведе, ластикът се скъса и гащетата се отърваха от жената, а поточно тя от тях, и се търкулна в храсталака.