Време на презрение

— Там, там! — извика вторият, гледайки в противоположната посока.

Цири се обърна и си тръгна, все още леко опиянена и обезсилена от адреналина и от активирането на амулета. Амулетът действаше така, както и трябваше да действа — абсолютно никой не я забелязваше и никой не й обръщаше внимание. Абсолютно никой. В резултат на това, докато успее да се измъкне от тълпата, безброй пъти я блъскаха, настъпваха и ритаха. По чудо избягна един хвърлен от каруца сандък. За малко да й извадят окото с една вилица. Както се оказваше, заклинанието си имаше хубавите и лошите страни — при това лошите не бяха по-малко от хубавите.

Действието на амулета не продължи дълго. Цири нямаше достатъчно сили, за да го овладее и да удължи времето на действие на заклинанието. За щастие действието на магията прекъсна в подходящия момент — когато тя вече се беше измъкнала от тълпата и видя Фабио, който я чакаше на улицата.

— Олеле — каза момчето. — Олеле, Цири. Ти дойде. Притеснявах се…

— Напразно. Да вървим, по-бързо. Пладне вече мина, трябва да се връщам.

— Добре се справи с онова чудовище — погледна я с уважение момчето. — И действаше страшно бързо! Къде си научила това?

— Кое? Оръженосецът уби виверна.

— Не е вярно. Аз видях…

— Нищо не си видял. Моля те, Фабио, никому нито дума. Никому. И особено на госпожа Йенефер. Леле, ще ми даде да се разбера, ако узнае… — Цири помълча малко. — Тези там — посочи тя зад гърба си, в посока на пазарния площад — бяха прави. Аз раздразних виверна. Всичко стана заради мен…

— Не беше заради теб — възрази с увереност Фабио. — Клетката беше изгнила и закована криво-ляво. Можеше да се разпадне всеки момент, след час, утре, вдругиден… Даже по-добре, че се случи сега, защото ти спаси…

— Не аз, а оръженосецът! — изкрещя Цири. — Оръженосецът! Набий си го в главата най-накрая! Казвам ти, ако ме издадеш, ще те превърна в… В нещо ужасно! Знам магии! Ще те омагьосам…

— Хей! — разнесе се зад гърбовете им. — Стига толкова!

Една от следващите ги жени имаше тъмни, гладко сресани коси, блестящи очи и тънки устни. На раменете си носеше късо наметало от виолетово кадифе, обшито с кожа от катерици.

— Защо не си в училището, ученичке? — попита тя с леден, звучен глас, оглеждайки Цири изпитателно.

— Почакай, Тисая — каза втората жена, по-млада, светлокоса и висока, със зелена рокля с голямо деколте. — Аз не я познавам. Тя сигурно не е ученичка…

— Ученичка е — прекъсна я тъмнокосата. — Сигурна съм, че е едно от твоите момичета. Та ти не ги познаваш всичките по физиономия. Една от онези, които избягаха от Локсия по време на безпорядъка при смяната на жилищата. И сега тя ще си признае сама. Е, ученичке, слушам те.

— Какво? — намръщи се Цири.

Жената стисна тънките си устни и намести маншетите на ръкавиците си.

— От кого открадна камуфлажния амулет? Или някой ти го даде?

— Какво?

— Не изпитвай търпението ми, ученичке. Името ти, класа ти, коя е наставницата ти? По-бързо!