Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Цири и Фабио най-накрая се промъкнаха през кръга от хора.
— Василискът — продължаваше сипаничавият от подиума, облегнал се на тоягата като страж на алебарда — е най-отровната гадина на света! Защото василискът е кралят на всички змии! Ако василиските бяха повече, светът ни щеше да е обречен на гибел! За голямо щастие това чудовище се среща много рядко, защото се излюпва от яйца, снесени от петел. А вие знаете сами, хорица, че не всеки петел снася яйца, а само такива скапаняци, които като кокошки си подлагат задниците на други петли.
Зрителите реагираха с дружен смях на шегата. Не се засмя само Цири, която не откъсваше поглед от съществото. А то, раздразнено от шума, се извиваше, удряше се в решетките на клетката и ги хапеше, напразно опитвайки се да разтвори наранените си криле в тясното пространство.
— Яйцето, снесено от такъв петел, трябва да се мъти от сто и една отровни змии — продължаваше да говори сипаничавият. — А когато от яйцето се измъти василискът…
— Това не е василиск — заяви Цири, отхапвайки от крушата си. Сипаничавият я погледна накриво.
— … Когато се измъти василискът, повтарям — натърти той, — изяжда всички змии в гнездото и поглъща отровата им, без това изобщо да му навреди. Отровата в него става толкова много, че може да я предава не само с ухапване или докосване, но дори и с дъха си! А ако някой рицар на кон прободе василиск с копието си, то отровата преминава нагоре по дървото и убива на място не само рицаря, но и коня!
— Това е абсолютна лъжа! — изрече на всеослушание Цири, докато изплюваше семка от крушата.
— Това е самата истина! — възрази сипаничавият. — Убива и коня, и ездача!
— Да бе, да!
— Млъквай, госпожичке! — извика търговката с кученцето. — Не пречи! Интересно ни е, искаме да послушаме!
— Цири, престани — прошепна Фабио, сръгвайки я в хълбока.
Цири изсумтя и бръкна в кошницата за поредната круша.
— Всеки звяр бяга от василиска, веднага щом чуе съскането му — повиши глас сипаничавият, опитвайки се да надвика надигащия се сред зрителите шум. — Всеки звяр, дори драконът, какъв ти дракон, дори кокодрилът, а кокодрилът е ужасяващ — всеки, който го е виждал, знае това. Само едно същество не се страхува от василиска и това е бялката. Когато бялката зърне чудовището в пустинята, бяга колкото се може по-бързо в гората и там намира и изяжда някаква билка, известна само на нея. Тогава вече отровата на василиска става безопасна за нея и тя може да го ухапе смъртоносно…
Цири прихна и издаде с уста продължителен, доста непристоен звук.
— Хей, умнице! — не издържа сипаничавият. — Ако нещо не ти харесва, разкарай се оттук. Няма нужда насила да слушаш и да зяпаш василиска.
— Това не е никакъв василиск.
— Нима? А какво е тогава, госпожичке умнице?
— Виверн — отбеляза Цири, хвърляйки огризката на крушата и облизвайки пръстите си. — Най-обикновен виверн. Млад, малък, изгладнял и мръсен. Но е виверн, и туйто! На Старата реч: wyvern.
— О, вижте я нея! — възкликна сипаничавият. — Каква била умна и учена! Затваряй си устата, да не те…
— Опа! — обади се светлокос юноша с кадифена шапка и наметало без герб, каквото носят оръженосците, хванал под ръка слаба и бледа девойка с рокля с кайсиев цвят. — По-спокойно, уважаеми ловецо на зверове! Не заплашвайте благородната девойка, за да не ви усмиря с меча си! Освен това тук ми намирисва на мошеничество!
— Какво мошеничество, млади господин рицарю? — възмути се сипаничавият. — Лъже тая сополан… Исках да кажа — тази благородна госпожица. Това е василиск!
— Това е виверн — повтори Цири.
— Какъв верн? Това е василиск! Вижте само колко е свиреп, как съска, как хапе клетката! Какви зъби има! Казвам ви, зъби като на…
— Като на виверн — намръщи се Цири.
— Ако съвсем си се побъркала — сипаничавият я дари с поглед, на който би завидял и истински василиск — то приближи се към него! Приближи се да ти дъхне! Да видят всички как ще пукнеш, как ще се озъбиш от отровата!
— Моля! — Цири изтръгна ръката си от Фабио и пристъпи напред.
— Няма да допусна това! — извика светлокосият оръженосец, пусна ръката на кайсиевата си приятелка и препречи пътя на Цири. — Не можеш да направиш това! Рискуваш твърде много, скъпа лейди!
Цири, която още никой не беше наричал по този начин, леко се изчерви, погледна юношата и запърха с мигли по същия начин, както неведнъж беше пробвала пред писаря Яре.
— Няма никакъв риск, благородни рицарю — усмихна се тя кокетно, въпреки предупрежденията на Йенефер, която доста често й припомняше притчата за глупака и сиренцето. — Нищо няма да ми се случи. Това за отровния дъх е измишльотина!