Вятърът духаше в посока от сушата към морето. Вълни от облаци заливаха увисналата над гората луна. Пътят към Хирундум тънеше в мрак. Препускането в галоп стана опасно. Цири задържа коня си и премина в тръс. Дори и не си помисли за още по-бавен ход. Тя бързаше.
Отдалеч се чуваше грохотът на надигаща се буря, хоризонтът постоянно се осветяваше от мълнии, на чийто фон се очертаваше назъбеният трион на върховете на дърветата.
Цири спря коня. Беше на кръстопът — пътят се разделяше на две, разклоненията изглеждаха по един и същ начин.
„Защо Фабио не спомена за кръстопът? Както и да е, нали аз никога не бъркам, винаги знам в коя посока да поема… Но защо сега не се досещам накъде да тръгна?“
Над главата й беззвучно прелетя огромен силует. Цири усети как сърцето й се свива. Конят изцвили и се понесе в галоп, избирайки дясното разклонение. Малко по-късно тя го спря.
— Това беше само най-обикновена сова — изрече тя, стараейки се да успокои себе си и коня. — Обикновена птица… Няма нищо страшно…
Вятърът се усилваше, тъмните облаци закриха изцяло луната. Но напред по пътя, в пролуката сред гората, беше по-светло. Тя се понесе по-бързо, пясъкът пръскаше изпод копитата на коня.
Скоро й се наложи да спре. Пред нея имаше пропаст и се виждаше морето, от което се издигаше познатият черен конус на острова. От мястото, където стоеше, не се виждаха светлините на Гарщанг, Локсия и Аретуза. Виждаше се само самотната кула, издигаща се над Танед.
Тор Лара.
Чу се гръм, а миг по-късно ослепителната лента на мълния свърза облачното небе и върха на острова. Тор Лара погледна към нея с червените очи на прозорците си, на Цири за миг й се стори, че във вътрешността на кулата лумва огън.
„Тор Лара… Кулата на Чайката… Защо това име буди такъв ужас у мен?“
Вихърът раздвижи дърветата, клоните им зашумяха. Цири примижа, по бузите я удариха листа и прахоляк. Тя обърна цвилещия и вдигащ се на задните си крака кон. Беше се ориентирала. Остров Танед сочеше север, а тя трябваше да язди на запад. Пясъчният път се очертаваше в мрака като светла бяла лента. Тя препусна в галоп.
Отново проехтя гръмотевица и в светлината на мълнията Цири неочаквано видя конници. Тъмни, размити, подвижни силуети от двете страни на пътя. Чу вик:
— Gar’ean!
Без да мисли, тя се спря, дръпна юздите, обърна се в обратна посока и пришпори коня в галоп. Зад нея — вик, свистене, цвилене, тропот на копита.
— Gar’ean! Dh’oine!
Галоп, тропот на копита, вятър. Мрак, в който се мяркат белите стволове на крайпътните брези. Грохот. Мълния, под чиято светлина двама конници се опитват да й препречат пътя. Един протяга ръка, иска да хване повода й. За шапката му е прикрепена опашката на катерица. Цири сръгва коня с пети, притиска се към шията му, понася се покрай конниците. Зад нея — вик, свистене, грохот на гръм. Светкавица.
— Spar’le, Yaeyinn!
Галоп, галоп! „По-бързо, конче!“ Гръм. Светкавица, Кръстопът. Наляво! „Никога не греша!“ Отново кръстопът. Надясно! „Галоп, конче! По-бързо, по-бързо!“
Пътят се изкачва нагоре, под копитата — пясък, конят, макар и пришпорван, забавя ход…
