Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Цири се измъкна от басейна и седна на ръба, изстисквайки косата си и пляскайки с крака във водата. Йенефер и Маргарита лениво обменяха клюки, като от време на време триеха лица с намокрени със студена вода кърпички. Тисая, целомъдрено загърнала се с чаршаф, не се включваше в разговора и създаваше впечатление, че е напълно погълната от подреждането на масата.
— Моля за извинение, благородни дами! — обади се изведнъж отгоре невидимият собственик на странноприемницата. — Простете, че си позволих да ви попреча, но… някакъв офицер желае да види спешно госпожа де Врие! Казва, че е неотложно!
Маргарита Льоантил се изкикоти и намигна на Йенефер. Двете едновременно отметнаха кърпите от бедрата си и заеха доста изискани и предизвикателни пози.
— Нека офицерът влезе! — извика Маргарита, сдържайки смеха си. — Каним го! Вече сме готови!
— Като децата сте! — въздъхна Тисая де Врие, клатейки глава. — Загърни се, Цири.
Офицерът влезе, но се оказа, че приготовленията на магьосничките са били напразни. При вида им офицерът не се смути, не се изчерви, не отвори уста, не се опули. Защото офицерът беше жена. Висока, стройна жена с буйна черна коса и меч на кръста.
— Госпожо — каза сухо жената, покланяйки се леко на Тисая де Врие. — Докладвам, че изпълних заповедите ви. Моля за разрешение да се върна в гарнизона.
— Разрешавам — отговори кратко Тисая. — Благодаря за ескорта и за помощта. Лек път.
Йенефер приседна на шезлонга, без да откъсва поглед от златисто-черно-червената панделка на рамото на жената войн.
— Не се ли познаваме?
Жената войн се поклони сдържано и изтри изпотеното си лице. В банята беше горещо, а тя стоеше с ризница и кожен кафтан.
— Често съм била във Венгерберг, госпожо Йенефер — каза жената. — Казвам се Райла.
— Съдейки по панделката, служиш в специалните части на крал Демавенд?
— Да, госпожо.
— С какъв чин?
— Капитан.
— Много добре — разсмя се Маргарита Льоантил. — Констатирам с удоволствие, че във войската на Демавенд най-накрая са започнали да дават офицерски чинове на войници с яйчници.
— Ще разрешите ли да се оттегля? — жената войн се изпъна, положила длан върху ръкохватката на меча.
— Разрешавам.
След малко Маргарита попита:
— Усетих враждебност в гласа ти, Йена. Какво имаш против госпожа капитана?
Йенефер се изправи и взе от масата две чаши.
— Видя ли стълбовете на кръстопътищата? — попита тя. — Трябваше да ги видиш, трябваше да усетиш смрадта на разлагащи се тела. Тези стълбове са тяхна идея и тяхно дело. На нея и на подчинените й от специалните отряди. Банда садисти!
— Това е война, Йенефер. Тази Райла неведнъж е виждала братя по оръжие, попаднали живи в ръцете на „катериците“. Овесени за ръцете по дърветата като мишени за стрелба с лък. Ослепени, кастрирани, с крака, обгорени на клади. Дори Фалка би завидяла на Scoia’tael за жестокостите, извършвани от тях.
— Методите на специалните отряди също доста напомнят за методите на Фалка. Но не става въпрос за това, Рита. Не се разчувствам от съдбата на елфите, знам какво представлява войната. Знам също как се печели война. Печели се от войници, които убедено и самоотвержено защитават страната си, дома си. Не от наемници като тази Райла, биещи се за пари, които не умеят и не желаят да жертват себе си. Те дори не знаят какво представлява саможертвата. А дори и да знаят, я презират.
— Да вървят по дяволите, с тяхната саможертва и тяхното презрение. Какво ни касае нас това? Цири, наметни нещо и изтичай до горе за още една гарафа. Днес искам да се напия.
Тисая де Врие въздъхна и поклати глава. Това не убягна от вниманието на Маргарита.
— За щастие — изкикоти се тя — вече не сме в училището, скъпа магистърке. И можем да правим каквото си поискаме.
— Дори в присъствието на бъдеща възпитаничка? — попита жлъчно Тисая. — Когато аз бях ректор на Аретуза…
— Помним, помним — прекъсна я с усмивка Йенефер. — Колкото и да искаме, не можем да го забравим. Отиди за още една гарафа, Цири.
Горе, докато чакаше за гарафата, Цири стана свидетелка на потеглянето на капитана и отряда й от четирима войници. С любопитство и изумление тя наблюдаваше поведението и израженията им, изучаваше дрехите и оръжията им. Райла, чернокосата капитанка, в момента се караше със собственика на странноприемницата:
— Няма да чакам до разсъмване! И изобщо не ме интересува, че портите са затворени! Искам незабавно да изляза извън крепостните стени! Знам, че в конюшнята на странноприемницата има таен изход! Заповядвам ти да го отвориш!