Време на презрение

На самия край на редицата от палатки и будки, притисната към крепостната стена и каменните стълби, стоеше странно полукръгло ограждение, образувано от платнища, опънати върху прътове с височина един сажен4. Между два от прътовете имаше вход, препречен от висок, сипаничав мъж, който беше облечен с гамбезон5 и раирани панталони, напъхани в моряшки ботуши. Пред него се тълпеше група хора. След като пуснеха в шепата на сипаничавия по няколко монети, един след друг хората влизаха зад платнището. Сипаничавият пускаше монетите в голяма торба, раздрънкваше ги и викаше:

— Насам, добри хора! Насам! Ще видите със собствените си очи най-страховитата твар, създадена от боговете! Страх и ужас! Жив василиск, отровно страшилище от зериканските пустини, въплъщение на дявола, ненаситен човекоядец! Още не сте виждали такова чудовище, хора! Току-що хванато, докарано от морето с кораб! Вижте, вижте жив свиреп василиск със собствените си очи! Последна възможност! Само тук, при мен, за три петака! За жените с деца — два петака!

— Ха! — възкликна Цири, докато разгонваше осите от крушата. — Василиск? И то жив? Непременно трябва да го видя. Досега съм виждала само гравюри. Да вървим, Фабио.

— Парите ми свършиха…

— Аз имам. Ще платя и за теб. Хайде, смело.

— Трябва да дадете шест. — Сипаничавият погледна към хвърлените в дланта му медни монети. — По три петака на човек. По-евтино е само за жени с деца.

— Той — Цири посочи Фабио с крушата — е дете. А аз съм жена.

— По-евтино е само за жени с деца в ръцете — замърмори сипаничавият. — Хайде, добави два петака, хитро момиче, или се разкарай оттук и направи път на другите. Побързайте, хора! Останаха само три свободни места!

Зад заграждението от платнища се блъскаха граждани, обградили плътно в кръг подиум, изкован от дъски, на който имаше покрита с килим клетка. След като пусна останалите зрители, сипаничавият скочи на подиума, взе една дълга тояга и свали с нея килима. Разнесе се миризма на мърша и неприятната воня на влечуго. Зрителите замърмориха и леко отстъпиха назад.

— Внимателно, добри хора — обяви сипаничавият. — Не стойте прекалено близо, защото е опасно!

В клетката, очевидно твърде малка за него, свит на кълбо лежеше гущер, покрит с тъмни люспи със странни шарки. Когато сипаничавият почука по клетката с тоягата, гадината се размърда, застърга с люспите си по прътите на клетката, протегна дългата си шия и засъска пронизващо, демонстрирайки острите си бели конусовидни зъби, контрастиращи ярко с почти черната люспеста покривка около устата й. Зрителите ахнаха. Едно рошаво кученце, което жена с вид на търговка държеше в ръцете си, избухна в яростен лай.

— Гледайте внимателно, добри хора — извика сипаничавият. — И се радвайте, че в нашите краища няма подобни чудовища! Това е ужасяващ василиск от далечната Зерикания! Не се приближавайте, не се приближавайте, защото макар и да е затворен в клетка, той може да ви отрови само с дъха си!