Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Жана се стресна от неочакван шум. Вдигна очи; из една дупка излетя грамадна птица — орел. Разперените му крила сякаш докосваха двете стени на кладенеца. Той се издигна до синевата и изчезна в нея.
Малко по-далече пукнатината в планината се раздвояваше. Пътечката се катереше в остри зигзаги между двете урви. Лека, палава, Жана вървеше първа, под краката й се ронеха камъчета, тя се надвесваше смело над пропастите. Жюлиен я следваше малко задъхан, загледан в земята, за да не му се завие свят.
Изведнъж ги заля поток от слънчева светлина; стори им се, че излизат от преизподня. Бяха ожаднели. Влажна следа ги отведе до мъничко изворче, което течеше по улей от кухо дърво, направен от козарчетата. Губер от мъх застилаше земята около него. Жана коленичи, за да пие. И Жюлиен стори същото.
Докато тя пиеше с наслада студената вода, той я прихвана през кръста и се опита да я измести от крайчето на дървения улей. Жана не отстъпи. Устните им се боричкаха, срещаха се, отблъскваха се. В случайностите на борбата те улавяха един след друг тънкия край на чучура и го захапваха, за да не го изпуснат. А студената водна струя, ту улавяна, ту изпускана, секваше, после пак протичаше, пръскаше лицата, вратовете, дрехите и ръцете им. В косите им блещукаха капчици вода, подобни на перли. А ручеят отнасяше целувките им.
Внезапно любовно вдъхновение осени Жана. Тя напълни устата си с прозрачната течност и с издути като мях бузи даде на Жюлиен да разбере, че иска да утоли жаждата му уста в уста.
Той протегна усмихнат шия с отметната назад глава и разтвори ръце; на един дъх пресуши този извор от жива плът, който вля дълбоко в него пламенно желание.
Жана се бе облегнала на него с необичайна нежност. Сърцето й пърхаше, гърдите й се повдигаха, очите й изглеждаха премрежени, овлажнели. Тя прошепна съвсем тихо:
— Жюлиен!… Обичам те!… — и като го привлече към себе си, се отпусна на земята и закри с ръце пламналото си от срам лице.
Той се повали над нея, прегърна я буйно. Тя се задъхваше в страстно очакване и изведнъж извика, поразена като от мълния от усещането, което зовеше.
Изкачиха се много бавно до края на стръмнината, защото Жана беше все още развълнувана и отмаляла. Едва вечерта пристигнаха в Евиза у един роднина на водача им Паоли Палабрети.
Той беше едър, малко прегърбен човек, с мрачен, охтичав вид. Заведе ги в стаята им, тъжна стая с голи каменни стени, но все пак хубава за тази страна, която е чужда на всякаква изтънченост. Изказа им на своето корсиканско наречие, смесица от френски и италиански, колко му е приятно да ги приеме, но звънлив глас го прекъсна и дребна тъмнокоса жена с големи черни очи, загоряла от слънцето кожа, тясна талия и открити във вечна усмивка зъби се втурна, целуна Жана и разтърси ръката на Жюлиен, като повтаряше:
— Добър ден, госпожо, добър ден, господине, как сте?
Тя взе шапките, шаловете, подреди всичко само с едната си ръка, понеже другата беше превързана, после накара всички да излязат, като каза на мъжа си:
— Иди ги разходи, докато приготвя вечерята.
Господин Палабрети се подчини веднага, застана между двамата млади и ги поведе да разгледат селото. Той провличаше стъпките и думите си, кашляше често и при всеки пристъп на кашлицата си повтаряше:
— Студеният въздух на дола ми разсипа дробовете.
Той ги изведе по една затънтена пътечка до огромни кестени. Спря се ненадейно и с равен глас каза:
— Тук бе убит от Матиьо Лори братовчед ми Жан Риналди. Вижте, аз бях там, съвсем близо до Жан, когато Матиьо изскочи на десетина крачки пред нас. „Жан — извика той, — не отивай в Арбертаче; не отивай, Жан, или ще те убия, казвам ти го!“ Аз хванах Жан за ръка: „Не отивай, Жан, той ще го направи!“
Всичко това беше заради едно момиче, около което и двамата обикаляха, Паулина Синакупи.
Но Жан почна да вика: „Ще отида, Матиьо. Не си ти, който ще ми попречиш.“ Тогава Матиьо свали пушката си, преди аз да успея да приготвя моята, и гръмна. Жан подскочи на два крака като дете, което скача на въже, да, господине, и се строполи върху мене, пушката ми се изплъзна и се изтърколи чак до оня дебел кестен, ей там.
Устата на Жан беше широко отворена, но той не каза ни дума повече, беше мъртъв.
Младите хора гледаха втрещени спокойния свидетел на това престъпление. Жана попита:
— Ами убиецът?
Паоли Палабрети се закашля продължително и отговори:
— Той избяга в планината. Брат ми го уби на другата година. Нали сте чували за брат ми, Филипи Палабрети, бандита.