Джийвс запретва ръкави

— Не съм крил тази Спотсуърт от теб! — викна той отчаяно. — Просто не съм се сещал за нея. Когато човек седи с момичето, което обича, хванал е ръката й и й шепне на ушенце разни приятни неща, които му идват наум без много да се напъва, не може изведнъж да превключи на съвсем друга вълна и да каже: „Всъщност, има една жена, която срещнах преди няколко години в Кан, и по повод на която искам да ти разкажа туй-онуй. Нека ти кажа например как ходихме заедно в Сен Тропе…“

— На лунна светлина.

— Аз ли съм виновен, че имаше луна тогава. Никой не ме беше питал. А колкото до морските бани на Райската скала, ти говореше за тях така, като че ли сме я били заградили само за себе си и наоколо е нямало никакви други хора. Съвсем не беше така. Всеки път, когато се топвахме, водата бъкаше от Велики дукове в изгнание, а наоколо ни се люшкаха като шамандури разни тежки гранд-дами.

— Просто ми се стори странно, че никога не си ми споменавал за нея.

— На мен пък не ми е странно.

— А на мен ми е. А още по-странно ми изглежда това, че днес следобед, когато Джийвс ти спомена, че госпожа Спотсуърт ще ни посети, ти каза само „О, а?“ или нещо подобно и ни накара да си мислим, че никога не си чувал името й. Не беше ли по-естествено да кажеш: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти, чудя се дали това не е същата жена, с която се запознах в Кан преди година-две. Разказвал ли съм ти за нея, Джил? Често се разхождахме с нея на лунна светлина, но разбира се на прилично разстояние един от друг.“

Беше ред Бил да атакува.

— Не — прогърмя той, — не беше по-естествено да кажа: „Госпожа Спотсуърт? Виж ти, виж ти“ и така нататък и ще ти кажа защо. Когато се запознах с нея, нейното име беше Бесемър.

— О?

— Именно. Б с едно Е с едно С, още едно Е, след това едно М с едно Ъ и едно Р накрая. Бесемър. Все още не съм разбрал откъде се е взело това Спотсуърт.

Джийвс влезе в стаята. Дългът му в този час на нощта го зовеше да събере чашите от кафето, а той никога не оставяше дълга да вие като куче на пълна луна. Влизането му прекъсна фонетичните упражнения на Бил, а Джил, която като всяка жена имаше още какво да добави към дискутираната тема, изненадващо се въздържа от коментар. Тя се изправи и тръгна към френския прозорец.

— Ще трябва да изляза — каза тя все още с доста глух глас.

Бил зяпна.

— Нали не си тръгваш, картофче?

— Ще отида до вкъщи да си взема някои неща. Моук ме покани да пренощувам тук.

— Господ да благослови Моук! Винаги съм знаел, че е интелигентна жена.

— Значи одобряваш оставането ми тук?

— Идеята е страхотна.

— Сигурен ли си, че няма да ти преча?

— Какви ги говориш? Да дойда ли с теб?

— Не, разбира се. Ти си домакин.