Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
Вдигнах изненадано глава.
— Леонид Павлович, нали знаеш, че ние с Аркаша се разделихме…
— Чух… значи не му е провървяло, така ли? Защо гледаш в стената? Може би не искаш да виждаш физиономията ми, така ли?
Аз леко се усмихнах.
— Напротив. Радвам се, че дойде. И че ме уважи. Не обичам слугите, а онзи твоят звяр… как се казваше? Изобщо не ми харесва.
— Какво ти е направил? — попита ме заинтригувано Ленчика.
— Удари ме, гаднярът.
— Добитък — подхилна се Ленчика и сви рамене.
— Та затова се радвам, че дойде. Умният човек винаги се притеснява в компанията на глупаци.
— Защо не ме попиташ какво не сме поделили с Аркаша?
— А защо трябва да те питам? — учудих се аз. — Това не е моя работа. Не участвам в мъжките ви игри, защото хем ми е скучно, хем е опасно.
— А пък аз съм чувал други неща…
— Какво ли не говорят хората, не бива да се вярва на всичко…
— Точно така — кимна той, — но Аркаша би трябвало да отстъпи.
— За мен, разбира се, е по-добре да отстъпи, но той сам решава какво да прави.
— Наистина ли не се страхуваш? — изсмя се той.
— Няма значение дали се страхувам, или не се страхувам, защото Аркаша няма да стане по-сговорчив от това, пък и ти няма да ме пуснеш просто защото си добър човек. Тъй че моите емоции не влизат в сметката.
— Което си е вярно, вярно си е — кимна в знак на съгласие Ленчика. — Сърдит съм на Аркаша. И мисля, че е време малко да го попритесня.
— Това си е ваша работа — свих рамене аз. — Мога ли да седна във фотьойла, ако нямаш нищо против. Схвана ми се гърбът.
Станах, разходих се из стаята, дори постоях малко пред прозореца и се настаних във фотьойла. Ленчика наблюдаваше с леко притворени очи и се усмихваше.
— Лада — каза през смях, — дядо ти да не би случайно да е от княжески произход?
— Беше селянин от Тверска губерния.
— И през ум не би ми минало. Ти си същинска кралица. Цяло удоволствие е да те наблюдава човек.
— Сигурно — кимнах аз. — И Месото каза същото.
— Той е глупав, но не и сляп…
Ленчика извади цигари, предложи ми една, ние запалихме и продължихме да се гледаме. Естествено думите на Ленчика не означаваха нищо. И аз продължавах да гледам мрачно на живота, защото не виждах никакъв повод да му се зарадвам.
— Със сина на Аркаша ли живееш? — попита изведнъж той.
Погледнах го с изненада, а след това кимнах.
— Да.
— А той как се отнася към това?
— Кой? Аркаша ли? Искаше да се обеси, едва го спрях.
Ленчика се засмя и също ми кимна. Беше интересен мъж и общо взето винаги ми бе харесвал. По възраст можеше да бъде син на Аркаша, но той много го уважаваше и дори подозирах, че се страхуваше от него. И имаше защо. От моя гледна точка Ленчика беше най-сериозната фигура в града, разбира се, в определени кръгове. Предричах му голямо бъдеще.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита ме той и отново ми се усмихна.
— Не. Нервна съм, не съм яла от сутринта и се боя, че ще се отрежа от една чаша.
— Нямам намерение да те уморя от глад, пък и когато човек е нервен, алкохолът му е от полза. Ще се отпуснеш, ще се развеселиш.
— Не виждам от какво — въздъхнах аз.
— Аркаша няма да се противи — каза убедено Ленчика. — На негово място аз не бих го направил. — В този момент той стана и излезе от стаята, след което изпрати едно от момчетата си до ресторанта.
След това се върна, настани се във фотьойла, погледна ме така, че аз се изчервих, и повтори:
— На негово място аз не бих го направил.
— На колко години си, на двадесет и седем, така ли? Аркаша е с тридесет години по-голям от теб. Мъдър човек е и знае, че всичко може да се купи с пари.
— Подценяваш се, Лада — поклати глава Ленчика.
— Аркаша ми е сърдит, защото го зарязах и защото живея със сина му. Пък и ти също, въпреки че ме гледаш с усмивка, ще ме изпратиш на скъпия си приятел на части и окото ти няма да мигне. Тъй че аз, разбира се, много се ценя, но не се надценявам.
— Правилно — съгласи се Ленчика. — Винаги съм те имал за умна.
— Високо ценя мнението ти — кимнах му съвсем сериозно аз.
Скоро момчето, което беше изпратено до ресторанта, се върна, сервира масата и изчезна. Ние изпихме по една чаша и аз с апетит започнах да ям, а Ленчика чоплеше с вилица салатата си и ми хвърляше погледи, пълни със задоволство. Най-неочаквано той ме попита: