Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Тонът й беше сериозен, но си позволих тихичък смях.
— Мисля, че малко попресилваш.
Тя ме погледна, намръщи се, но после също се разсмя.
— Сигурно. Уморена съм. През последните няколко нощи не можах да се наспя. Не искам да съм строга към Дидие. Просто понякога той много ме дразни, разбираш ли? Каза ли ти нещо за мен?
— Каза… каза, че според него си красива.
— Той ли ти го каза?!
— Да. Говореше за красотата при белите и черните и каза: „Карла е красива“.
Тя вдигна вежди с лека, доволна изненада.
— Е, приемам това за много важен комплимент, макар и той да е възмутителен лъжец.
— Дидие ми харесва.
— Защо? — побърза да попита тя.
— Ами, не знам. Заради професионализма му. Харесвам хора, които са спецове в онова, което вършат. И в него има една тъга, която… Някак си я разбирам. Напомня ми за няколко души, които познавам. Приятели.
— Той поне не държи упадъка си в тайна — заяви тя и изведнъж си припомних нещо, което Дидие ми беше казал за Карла и силата на тайните. — Може би точно това е общото между мен и Дидие — и двамата мразим лицемерите. Лицемерието е просто още един вид жестокост. А Дидие не е жесток. Буен е, но не е жесток. Напоследък се е кротнал, ама имаше времена, когато страстните му любовни афери бяха скандалът на града или поне за чужденците. Негов ревнив любовник, младо момче от Мароко, една нощ го гони с меч по „Козуей“. И двамата чисто голи — това е доста шокиращо дори за Бомбай, а в случая с Дидие си беше направо зрелище, да ти кажа. Той влетя в полицейския участък „Колаба“ и го спасиха. В Индия са много консервативно настроени по отношение на тези неща, но Дидие си има правило — никога никакви сексуални връзки с индийци, и според мен го уважават за това. Много чужденци идват тук само за да правят секс със съвсем млади индийски момчета. Дидие ги презира и ограничава връзките си само до чужденци. Не бих се изненадала, ако точно заради това тази вечер ти е разказал толкова много за работите на другите. Може би се е опитвал да те сваля, като те впечатли със знанията си за подмолния бизнес и тъмните личности. О, здравей, Катцели! Хей, ти пък откъде се появи?
Видяхме котарак, който клечеше на вълнолома и ядеше от някакъв изхвърлен пакет. Мършавото сиво животно коленичи и ни изгледа сърдито, като виеше и ръмжеше едновременно, но когато отново заби муцуна в храната, позволи на Карла да го погали по гърба. Беше видял и патил злобен екземпляр. Едното му ухо беше раздрано и приличаше на розова пъпка; имаше плешиви петна по гърба и хълбоците, където раните му още не бяха заздравели. Стори ми се невероятно, че едно такова диво, измършавяло животно позволява да го докосва непознат и че Карла бе поискала да го погали. Още по-смайващо ми се стори, че котката нагъва с такъв апетит зеленчуци с ориз, сготвени в сос с цели, много люти чушки.
— Виж го само! — изгугука тя. — Не е ли красавец?
— Ами…
— Не се ли възхищаваш от смелостта му, от неговата решителност да оцелее?
— Боя се, че не обичам особено котките. Нямам нищо против кучетата, но котките…
— Но ти трябва да обичаш котки! В един съвършен свят всички хора трябва да са като котките… в два часа следобед.
Засмях се.
— Казвали ли са ти, че имаш много особен начин на изразяване?
— Какво искаш да кажеш с това? — тя рязко се обърна към мен.
Дори и на светлината на уличните лампи виждах, че лицето й е зачервено и сърдито. Тогава не знаех, че английският език й е малка мания и че тя учеше, пишеше и се трудеше здравата, за да съставя тези хитроумни фрагменти на своята реч.
— Само това, че се изразяваш по уникален начин. Не ме разбирай погрешно, това ми харесва. Много ми харесва. Това е все едно… ами… например вчера, когато всички разговаряхме за истината. За истината с главно И за абсолютната истина. Върховната истина. И дали съществува истина, има ли нещо истинско? Всеки имаше какво да каже — Дидие, Ула, Маурицио, дори Модена. А после ти каза… „истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме“. Направо ме хвърли в нокаут. В някоя книга ли си го прочела? Или пък си го чула в пиеса или филм?