Изгубената армия на Камбиз

Крачеше из стаята, взимаше и оставяше разни предмети, надничаше из чекмеджетата и се опитваше да усети присъствието на баща си. Намери един от дневниците му от началото на шейсетте, когато беше водил разкопки в Судан. Ситният му акуратен почерк се редеше между скиците на изкопаните предмети. В едната стая откри някои от книгите, които беше написал — „Живот в некрополиса: Разкопки в Сакара, 1955–85“; „От Хефрен до Шепсескаф — есета върху Четвъртата династия“; „Гробницата на Менту-Нефер“; „Царството и упадъкът на първия междинен период“. Прелисти един фотоалбум — със снимки на голям изкоп в пясъка, който с напредването на страниците ставаше все по-дълбок и по-дълбок. На последните страници се появяваха смътните очертания на нещо като каменна стена. Нищо свързано с настоящето.

И тогава, тъкмо когато обстановката вече започваше да я потиска, попадна на две изненади. До леглото на баща си, твърдо и тясно като затворнически нар — откри снимка от сватбата на родителите си, баща й се смееше и в бутониерата му имаше бяла роза.

А в прашния шкаф в дневната откри между глинените съдове детска рисунка на ангел с очертани със сребрист молив крила. Беше я рисувала преди много години в началното училище и му я беше подарила за Коледа. Баща й я беше пазил през цялото време. Тя я извади, обърна и прочете написаното с неуверен детски почерк на гърба „За татко“.

Погледа я още няколко секунди и изведнъж избухна в неконтролируем плач, свлече се на един стол и тялото й се разтресе от хлипове.

— О, татко — продума през сълзи. — Съжалявам. Съжалявам.

По-късно, когато сълзите секнаха, взе снимката от спалнята и я прибра в чантата си заедно с рисунката. Взе и снимката, на която баща й стоеше пред някакъв огромен каменен саркофаг заедно с двама египетски работници. (Помнеше как като дете баща й и беше обяснил, че думата „саркофаг“ произлиза от гръцки и означава „изяждащ плътта“, представа, която така я беше разтревожила, че през нощта не можа да спи.)

Тъкмо обмисляше дали да не вземе и няколко негови книги, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, тъй като не беше сигурна дали е редно да го вдига, но все пак реши, че трябва, и затова влезе в дневната и отиде до бюрото в дъното — телефонът стоеше върху купчина ръкописи. Тъкмо когато посегна към слушалката, се включи телефонният секретар и гласът на баща й изведнъж отекна в стаята. „Здравейте, аз съм Майкъл Мъдрей. Няма да си бъда вкъщи до първата седмица на декември, затова моля не оставяйте съобщение. Можете да ми се обадите като се върна или ако е нещо свързано с университета, позвънете на 7943967. Благодаря ви. Дочуваме.“

Тя се закова на място, стресната от мисълта, че една част от баща й все още е странно не умряла в някакво електронно чистилище, нито на този свят, нито напълно изчезнала от него. Докато дойде на себе си, машината изписука и започна да записва.

Отначало си помисли, че този, който се обажда, е затворил, тъй като от другата страна не се чу никакъв глас. След това долови тихо шумолене, нещо като дишане, и осъзна, че другият чака, без да казва нищо. Пристъпи към телефона и посегна към слушалката, но бързо отдръпна ръка. Той продължаваше да не затваря — инстинктивно усети, че е мъж — просто чакаше, дишаше и слушаше, сякаш знаеше, че в апартамента има някой, и искаше тя да знае, че той знае. Тишината се проточи цяла вечност преди накрая линията да прекъсне и машината да изщрака, за да пренавие лентата. Тя остана вцепенена още няколко секунди, след което събра нещата си и побърза да излезе от апартамента и да заключи вратата. Изведнъж почувства осезаема заплаха в сградата: сумрачният интериор, скърцащият асансьор, тишината. Забърза по коридора. Искаше да се махне оттук колкото може по-бързо. По средата на коридора нещо привлече погледай. На чистия мраморен под имаше голям бръмбар. Тя забави крачка да го заобиколи и осъзна, че изобщо не е бръмбар, а плътна тръбичка пепел от пура, твърда като пул за табла. И побягна.