Делириум

— Спокойно — вдига ръка тя. — Той е излекуван. Работи за градската управа. Всъщност е цензор.

Сърцето ми успокоява ритъма си и аз отново се облягам на възглавниците.

— Добре. И какво?

— И… — Имам чувството, че трябва да й тегля думите с ченгел. — Чакаше пред лекарския кабинет с мен. За терапията.

През есента Хана си изкълчи глезена и все още трябва да ходи на терапия веднъж седмично.

— И се заговорихме.

Тя замлъква. Все още не разбирам накъде води всичко това и какво отношение има към музиката, която слушаше, затова мълча и чакам да продължи.

Най-после тя заговаря наново.

— Разказах му за дипломирането си, за това, че искам да отида в университета в Южен Мейн, той пък за работата си… нали разбираш, какво прави всеки ден. Кодира достъпа до определени онлайн манипулации, така че хората да не могат да пишат каквото си искат, да поместват разни лични неща или да подават невярна информация, „подстрекаваща към бунт“ — уточнява тя, извърта очи и прави знак с пръсти, което значи, че цитира. — Такива работи. Той е нещо като охрана на интернет пространството.

— Добре — повтарям отново. Искам да й кажа да мине на въпроса — знам всичко за ограниченията в интернет, свързани с безопасността, всички го знаят — но ме е страх, че това може да й затвори устата.

Тя поема дълбоко въздух.

— Но той не отговаря само за кодовете. Следи за разни нередности. Предимно за хакери, които успяват да разбият всички защитни блокади и да публикуват разни неща. Правителството ги нарича „скитници“. Техните уебсайтове остават в пространството за час, ден, а понякога и два дни, докато ги разкрият, и са пълни със забранени неща — мнения, съобщения, видеоклипове и музика.

— И ти си открила такъв уебсайт? — Изведнъж усещам, че ми прилошава. „Незаконно“, „разпит“, „разследване“: думите започват да мигат в ума ми като неонови знаци. Хана.

Тя изглежда не забелязва състоянието ми. Лицето й изведнъж се оживява, тя се изпълва с енергия, изправя се на колене, навежда се напред и започва развълнувано:

— Не само един, а десетки. Има тонове от тях, ако знаеш как да ги търсиш. Ако знаеш къде да гледаш. Просто не е за вярване. Всички тези хора… сигурно са от цялата страна… се промъкват през пукнатините в системата. Трябва да прочетеш какво пишат за… за лечението. Невалидните не са единствените, които не вярват в него. Има много хора из всички щати, които не мислят… — поглеждам я толкова ужасено, че тя свежда поглед и сменя темата. — Трябва да чуеш музиката, фантастична, удивителна музика, каквато не съм чувала досега. Завърта ти се главата от нея. Кара те да подскачаш, да чупиш, да плачеш…

Стаята на Хана е голяма, почти два пъти по-голяма от моята, но изведнъж усещам, че стените ме притискат от всички страни. Ако климатикът все още работи, аз не го усещам. Въздухът се нажежава, става тежък като влажен дъх. Ставам и отивам до прозореца. Най-после тя млъква. Опитвам се да отворя едното крило, но то не помръдва. Опитвам отново, напъвам с всички сили.