Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Тя заговаря отново и този път звучи малко по-спокойно.
— Може и да е така. Да стане по-добре, когато ни излекуват. Но дотогава… Не разбираш ли, че това е последният ни шанс, Лена? Последният ни шанс да направим нещо. Последната възможност да изберем.
Със сигурност няма предвид избора ни след оценяването, но аз кимам, не искам да се караме пак.
— Какво мислиш да правиш?
Тя се заглежда през прозореца, започва да хапе устната си и аз разбирам, че се колебае дали да ми се довери.
— Довечера има парти…
— Какво?
Бъззз! Страхът отново плъзва из вените ми.
Хана отново се оживява.
— Намерих информацията в един от уебсайтовете. Ще има нещо като концерт. Две групи ще свирят до границата със Страудуотър. В една от фермите.
— Шегуваш се, нали? Нали не мислиш… да отидеш наистина? Изобщо нямаш такова намерение, нали?
— Безопасно е, уверявам те. В уебсайтовете… наистина е страхотно, Лена, сигурна съм, че ще ме разбереш, ако погледнеш само веднъж. Безопасно е. Те са скрити. Линковете са вписани в обикновени сайтове, одобрени от правителството, но… не знам как, но се разбира, че не пасват. Сякаш са привнесени.
От всичкото се спирам само на една-едничка дума.
— Безопасно ли? Откъде си сигурна, че е безопасно? Онзи, дето си се запознала… цензорът, нали работата му е да следи точно такива глупаци, които поместват мислите си…
— Не са глупаци. Всъщност са доста умни…
— Да не споменавам за регулаторите и патрулите, за младежките организации и вечерния час, за сегрегацията и всичко останало, което превръща тази идея в една от най-лошите…
— Добре — вдига ръце Хана, после ги пуска и пляска по бедрата си. Звукът е толкова силен, че подскачам. — Добре. Значи идеята е скапана. Значи е опасно. Но знаеш ли какво? Не ми пука.
В стаята се възцарява мъртвешка тишина. Гледаме се една друга и въздухът между нас се изпълва с напрежение, като електрическа бобина, готова да избухне.
— Ами аз? — казвам накрая с треперещ глас.
— Ако искаш, ела с мен. В десет и половина, във ферма „Буен поток“, Страудуотър. Музика. Танци. Изобщо забавление, ако ме разбираш. Нещата, на които трябва да се насладим, преди да ни отрежат половината мозък.
Игнорирам последната част от коментара й.
— Нямам намерение да идвам, Хана. В случай че си забравила, за тази вечер имахме други планове. Мечтаем за тази вечер от петнайсет години.
— Ох, да, така е, но нещата се променят.
Тя ми обръща гръб, но аз имам чувството, че забива юмрук в корема ми.
— Ясно. — Гърлото ми се свива. Този път разбирам, че нещата са стигнали твърде далеч. Всеки момент ще се разплача. Връщам се при леглото и започвам да прибирам нещата си. Естествено, чантата ми се е обърнала, разпиляла се е по него и одеялото й е покрито с малки късчета опаковка от дъвка, дребни монети и химикалки. Набутвам ги обратно в чантата, докато се боря със сълзите.
— Прави каквото искаш. Довечера и въобще. Повече не ме интересува.
На нея изглежда също й става кофти, защото гласът й омеква.
— Сериозно, Лена. Защо не дойдеш с мен. Няма да се забъркваме в проблеми. Обещавам.
— Не можеш да ми го обещаеш — казвам и поемам дълбоко дъх, за да спра треперенето на гласа си. — Няма как да знаеш какво ще се случи.
— А ти престани да се страхуваш толкова.
Това прелива чашата. Обръщам се към нея, разтреперана от гняв, нещо дълбоко, тъмно и диво се надига в мен.
— Естествено, че се страхувам. С пълно право. И ако ти не си изплашена, то е, защото си имаш своя съвършен малък свят, съвършено малко семейство и така нататък. За теб всичко е съвършено, съвършено, съвършено. Не виждаш. Не знаеш какво става извън него.
— Съвършено? Така ли си мислиш? Мислиш, че животът ми е съвършен? — Гласът й е тих, но изпълнен с гняв. Инстинктивно ми се иска да се отдръпна от нея, но си налагам да остана.
— Да.
Тя отново се засмива, звукът е рязък, като кучешки лай.
— Значи това си мислиш? Мислиш, че това е достатъчно?
Тя се завърта с разтворени ръце, сякаш показва стаята, къщата, всичко. Въпросът й ме стряска.
— Какво друго има в онази ферма?
— Всичко, Лена. — Тя поклаща глава и казва меко: — Виж, няма да ти се извинявам. Знам, че си имаш причини да се страхуваш. Онова, което стана с майка ти, беше ужасно…
— Не намесвай мама — стискам юмруци аз. Тялото ми се изпъва като струна.