Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Лена — обажда се тихо Хана.
— Не може да се отвори.
Мисля само за едно: имам нужда от въздух. Освен тази мисъл, всичко друго е смесица от статично напрежение, флуоресцентна светлина, бели престилки, стоманени маси, хирургически ножове. И още — Уилоу Маркс пищи, докато я влачат към лабораториите, надписите с черна боя по къщата й пулсират пред очите ми.
— Лена — повтаря по-силно Хана. — Стига.
— Не може да се отвори. Дървото сигурно се е надуло от горещината. Не знам дали някога ще се отвори.
Напъвам и най-после успявам. Чува се изщракване, резето, което държи подвижната част към рамката, пада и се изтърколва в средата на стаята. С Хана забиваме поглед в него. Нахлулият в стаята въздух не ме освежава. Навън е още по-топло.
— Съжалявам — казвам тихо. Не мога да вдигна очи към нея. — Не исках… не знаех, че е заключен. У нас не заключваме прозорците.
— Не се безпокой. Не ми пука за прозореца.
Веднъж, когато беше малка, Грейс излезе от кошчето си, пропълзя през прозореца и почти се качи на покрива. Вдигнала прозореца и се изкатерила нагоре.
— Лена — хваща ме за рамото Хана. Не знам какво става с мен, може би вдигам температура, на всеки пет секунди жегата се сменя със сибирски студ, пръстите й са ледени и аз се отдръпвам бързо. — Знам, че си ми ядосана.
— Не съм ти ядосана. Тревожа се за теб.
Но това е половината от истината. Наистина съм ядосана, направо съм бясна. През цялото време съм била сляпа. Като някакъв идиот роних сълзи за последното лято със своята приятелка, тревожих се за оценяването, за изпитите, за списъка с подходящите момчета, за такива нормални неща, и тя през цялото време кимаше, усмихваше се и припяваше „Ъхъ, да, и аз също“ и „Всичко ще бъде наред“, а в същото време зад гърба ми се е превръщала в непознат човек със свои тайни, странни навици и мнение за неща, за които дори не трябва да мислим. Сега разбирам защо се изплаших толкова, когато прошепна пред лабораториите онова нещо в ухото ми с широко отворени, пламнали от вълнение очи. Усетила съм, че в онзи момент тя — най-добрата ми приятелка, единствената приятелка — изчезва и на нейно място се появява непознато момиче.
Точно това е ставало през последните седмици. Хана се е превръщала в непознат за мен човек.
Обръщам рязко лице към прозореца.
Мъката ме пронизва като острие на нож, бързо и дълбоко. Предполагам, че е писано да се случи така. Винаги съм го знаела. Всеки, на когото вярваш, на когото си мислиш, че можеш да разчиташ, в крайна сметка те разочарова. Оставени сами на мислите си, хората започват да лъжат, да крият тайни, променят се и изчезват, някои се скриват зад друго лице, други зад гъстата утринна мъгла или скачат от някоя скала. Ето защо процедурата е толкова важна. Ето защо се нуждаем от нея.
— Лена, не мисли, че ще ме арестуват само защото разглеждам такива сайтове, че слушам музика или нещо подобно.
— Защо не? Хората ги арестуват и за по-малко.
Тя също го знае. Знае го, но не я е грижа.
— Добре, стига сме говорили за това.
Гласът й потрепва и това ме стряска. Никога не съм я виждала толкова нерешителна.
— Не е редно дори да говорим за това. Някой би могъл…
— Някой би могъл да чуе — завършва тя думите ми вместо мен. — Божичко, Лена! Писна ми от всичко това. На теб не ти ли писна? До гуша ми дойде непрекъснато да се страхувам, да поглеждам зад себе си, да внимавам какво казвам, какво мисля и правя. Не мога… не мога да дишам свободно, не мога да спя, не мога нищо да правя. Имам чувството, че се блъскам в стени. Вървя си и — бам! — стена. Искам нещо и бам! — друга стена.
Тя прокарва ръка по косата си и изведнъж вече не ми изглежда толкова красива и уверена. Сега е бледа и нещастна, изразът на лицето й ми напомня за някого, но в момента не мога да определя на кого.
— Това е за наша защита — казвам с надеждата да прозвучи убедително. Никога не съм била добра в споровете. — Всичко ще стане по-лесно, когато…
Тя скача отново.
— Когато ни излекуват ли? — Засмива се късо, насечено, без радост, но поне не застава директно срещу мен. — Да, така казват всички.
Изведнъж се сещам. Тя ми напомня за животните, които видяхме, когато ни водиха до кланиците от училище. Всички крави там подаваха глави от оборите и гледаха безмълвно, докато минавахме покрай тях, със същия поглед. В него се четеше страх, примирение и още нещо. Отчаяние. Наистина ме е страх от Хана, направо съм ужасена.