Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Набирам личния четирицифрен код на Хана — даде ми го в осми клас като „знак на висше доверие“ и каза, че ще ме одере жива „от глава до пети“, ако го кажа на друг — и влизам през входната врата. По правило не чукам. Родителите й никога не са вкъщи, а Хана не отваря, колкото и да чукаш. Аз съм единствената, която идва при нея. Това е странно, защото тя е популярна в училище — хората я заглеждат, искат да са като нея. Но макар да се държи приятелски с всички, Хана не допуска никого до себе си, освен мен.
Понякога се чудя дали във втори клас, когато ни разпределяха по чинове, й се е искало госпожа Яблонски да сложи до нея друго дете. Тогава станахме приятелки. Фамилията на Хана е Тейт и ние бяхме една след друга по азбучен ред (тогава вече ме пишеха с фамилията на леля — Тидъл). Питам се дали не се е надявала да я сложат на един чин с Ребека Тролоуни или Кати Скарп, дори с Мелиса Портофино. Понякога ми минава през ума, че тя заслужава по-добра приятелка, някоя по-специална. Веднъж ми каза, че ме обича, защото съм истинска — наистина съм чувствала нещата. Но ако питате мен, точно тук е големият проблем: не ги ли чувствам прекалено силно?
— Ехо? — провиквам се още от вратата.
Антрето е тъмно и студено, както винаги. Кожата на ръцете ми настръхва. Милион пъти съм идвала у Хана, но въпреки това климатикът, който бръмчи тихичко някъде зад стените, продължава да ме удивлява. Спирам за миг и вдишвам свежата чиста миризма на лак за мебели, препарат за чистене и току-що откъснати цветя. От стаята на Хана се чува музика. Опитвам се да позная песента, но не успявам да различа думите, басовете сякаш пулсират между дъските на пода и заглушават всичко друго.
Достигам до горната площадка на стълбището и спирам. Стаята на Хана е затворена. Със сигурност не познавам тази песен. Музиката гърми от колоните, Хана я е пуснала толкова високо, че трябва да си напомня, че къщата е защитена от четирите си страни с горички и ливади и няма съседи, които биха извикали регулаторите. Това, което чувам, не прилича на нищо познато, музиката е креслива, пронизителна и агресивна: дори не мога да определя дали певецът е мъж, или жена. По гърба ми пробягват тръпки, както ставаше, когато се прокрадвах в кухнята и се опитвах да открадна от скритите в килера курабийки като малка. Миг преди дъските в кухнята да изскърцат под обувките на мама, усещах същите тръпки по гърба си. Обръщах се и я поглеждах виновно, цялата покрита с трохи.
Отърсвам се от спомена и отварям вратата. Хана седи пред компютъра с вдигнати на бюрото крака и поклаща глава и ханш в ритъма на музиката. Щом ме вижда, се навежда бързо и натиска някакво копче на клавиатурата. Музиката спира моментално. Странно, но последвалата тишина е не по-малко силна от нея.
Тя мята коса върху едното си рамо и избутва стола от бюрото. Нещо пробягва в погледа й, но изразът на лицето й се сменя толкова бързо, че не успявам да определя какво е то.
— Здрасти — изчуруликва тя някак прекалено бодро. — Не те чух да влизаш.
— Съмнявам се, че щеше да ме чуеш, дори и да бях разбила вратата. — Отивам до леглото и се просвам на него. Леглото на Хана е с великански размери и събира три възглавници. Все едно, че си в рая. — Какво беше това?
— За какво говориш? — вдига колене до гърдите си тя и завърта стола на триста и шейсет градуса. Подпирам се на лакът и се вглеждам в нея. Хана се прави на идиот само когато крие нещо.
— Говоря за тази музика. — Тя продължава да ме гледа тъпо. — Песента, която гърмеше, когато влязох. За малко не ми спука тъпанчетата.
— О, тази ли? — Хана отмята един кичур от лицето си и това ми говори много. Ето още един показател. Когато блъфира на покер, винаги си играе с косата. — Ами, някаква нова група, която открих в интернет.