Делириум

И за пръв път се замислям истински какво трябва да е чувствала и мислела през нощта, когато е отишла до онази скала и е скочила оттам, размахвайки ръце и крака във въздуха. Дали се е страхувала? Дали е мислила за мен и за Рейчъл? Дали е съжалявала, че ни изоставя?

Замислям се и за баща си. Него не го помня, имам само далечен неясен спомен за две големи и топли ръце и широко светло лице, надвесено над моето, но образът може да е резултат по-скоро на снимката в спалнята на мама, където сме снимани двамата. Там съм само на няколко месеца и той ме държи на ръце, гледа в камерата и се усмихва. Защото няма начин да си спомням наистина. Била съм на по-малко от годинка, когато е починал. От рак.

Горещината е непоносима, гъста и лепкава, сякаш тече на талази по стените. Джени спи по гръб в леглото си, с прострени встрани ръце и крака и диша с отворена уста. Дори и Грейс заспива веднага, устните й не спират да мърдат беззвучно, заровени във възглавницата. Стаята мирише на влажна кожа и топло мляко.

Ставам от леглото, вече облечена в черните дънки и черна тениска. Нямаше защо да си правя труда да обличам пижама. Знаех, че няма да мога да заспя. Още вечерта взех решение. Седяхме на масата с Каръл, чичо Уилям, Джени и Грейс. Всички дъвчехме и гълтахме мълчаливо, гледайки се безизразно един друг, въздухът тежеше, затрудняваше дишането ми, гърдите ми бяха като балон между ръцете на някого, който стиска с всички сили. В този момент осъзнах. Хана каза, че не го нося в себе си, но тя греши.

Сърцето ми бие толкова силно, че го чувам, сигурна съм, че и другите могат да го чуят, че леля ще стане от леглото, ще ме хване на стъпалата и ще ме обвини, че искам да се измъкна навън. Което всъщност се мъча да направя. Нямах представа, че сърцето може да тупти толкова силно. Това ми напомня за разказа на Едгар Алън По, който четохме в един от часовете по обществени науки. Там се разказва за един човек, който убил друг, после се предал в полицията, защото чувал сърцето на убития да бие под дъските на пода. Това трябваше да е разказ за чувството на вина и опасността от гражданско неподчинение, но когато го прочетох, ми се стори неубедителен и мелодраматичен. Сега го разбирам по-добре. Сигурно авторът му често се е измъквал от къщи като млад.

Отварям внимателно вратата на стаята и задържам дъх, молейки се наум пантите да не скърцат. В същия момент Джени простенва и сърцето ми замира. Но тя се обръща, слага ръка на възглавницата и отново се укротява. Издишам бавно. Просто мърда в съня си.

В коридора цари пълен мрак. Стаята на чичо и леля също е тъмна. Единственият шум идва от шепота на дърветата отвън и пъшкането на стените — обичайните артритни въздишки, които можеш да чуеш във всяка стара къща. Най-после събирам смелост, излизам в коридора и затварям вратата след себе си. Тръгвам толкова бавно, че като че ли оставам на едно място. Ръцете ми опипват гънките и вълничките на тапетите, за да намерят стълбата. Хващам се за перилото й и тръгвам надолу на пръсти. Имам чувството, че къщата е срещу мен, че крещи безмълвно и прави всичко, за да ме разкрият. При всяка стъпка се чува скърцане, стържене или стенание. Дъските потръпват под краката ми и аз започвам да се пазаря наум с къщата: „Заклевам се никога да не затръшвам вратите, ако стигна до външната, без да събудя леля Каръл. И никога повече да не те наричам «стар лайнарник», дори да не си го помислям, да не ругая мазето, когато се наводнява, и никога, ама никога да не ритам по стената, когато се ядосам на Джени…“