Делириум

— Но не можеш да я виниш за всичко. Тя умря преди повече от десет години.

Яростта ме поглъща като гъста мъгла. Умът ми буксува като гуми на кола върху лед и се блъска в отделни думи: „страх“, „вина“, „Не забравяй!“, „Мамо, обичам те“.

Хана е истинска змия — чакала е толкова време да ми го каже, чакала е да ми влезе под кожата и да ме ухапе в момента, когато ще ме заболи най-силно.

— Майната ти! — успявам да измисля в яда си.

Тя протяга двете си ръце към мен.

— Чакай, Лена, исках да кажа само, че трябва да оставиш това да си отиде. Ти не приличаш на нея. И няма да свършиш като нея. Просто го нямаш в себе си.

— Майната ти!

Тя се опитва да ме омилостиви, но съзнанието ми се затваря и думите сами излизат от устата ми, текат като водопад, падат една върху друга и ми се иска поне една от тях да е юмрук, за да го запратя в лицето й. Бам, бам, бам!

— Ти не знаеш нищо за нея. Не познаваш и мен. Не знаеш нищичко.

— Лена — протяга тя ръка към мен.

— Не ме докосвай!

Отдръпвам се назад, грабвам чантата си и хуквам към вратата, но се удрям в ръба на бюрото. Пред очите ми причернява, едва успявам да намеря стълбата в коридора. Хуквам по нея, препъвам се, едва не падам и откривам опипом входната врата. Струва ми се, че Хана ме вика, но бученето в ушите ми заглушава всичко друго. Навън слънцето сипе своята брилянтна бяла светлина. Желязото на портата е хладно под пръстите ми. Спирам и вдишвам миризмата на океан и на изгорели газове. Чува се вой на автомобил. Пронизителен писък — „бибииип!“