Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
А нещата със сигурност ще се променят — променят се дори и в този миг. Класът се разпада на групи, групите на отделни момичета. Виждам, че Тереза Грас и Морган Дел вече тръгват през поляната към изхода, оглеждам се и забелязвам, че Елинор Рана и Ани Хан също ги няма, нито едно от другите излекувани момичета не се вижда наоколо. Сигурно вече са си тръгнали. Нещо започва да тупти в гърлото ми, става ми тежко, макар да съм наясно как стоят нещата. Всичко свършва, хората продължават напред и не се обръщат. Така и трябва да бъде.
Зървам Рейчъл в тълпата, тичам към нея, внезапно закопняла за близостта й, и очаквам да се наведе и да разроши косата ми, както правеше, когато бях малка. И да каже: „Браво, Луни“. Така ме наричаше някога.
— Рейчъл — Задъхвам се без причина и думите излизат с мъка от устата ми. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам сълзите. Естествено, знам, че не бива да го правя. — Ти си тук!
— Разбира се, че съм тук — усмихва ми се тя. — Ти си единствената ми сестра.
Рейчъл ми подава букет от маргарити, увит в кафеникава амбалажна хартия, и казва.
— Поздравления, Лена!
Заравям лице в букета и вдишвам, опитвайки се да удавя в него порива си да я прегърна. За миг оставаме на място и се взираме една в друга, после тя протяга ръка към мен. Чакам да ме прегърне, както правеше преди, или най-малкото да ми стисне лекичко ръката. Но тя само отмахва един залепнал за челото ми кичур.
— Сигурно е неприятно — казва все още усмихната. — Цялата си в пот.
Знам, че е глупаво и детинско да се чувствам разочарована, но е точно така.
— Всичко е от тази рокля — казвам и осъзнавам, че да, сигурно проблемът е в нея. Роклята ме задушава, стяга ме, затруднява дишането ми.
— Ела — казва Рейчъл. — Леля Каръл иска да те поздрави.
Леля Каръл е застанала в периферията на игрището наред с чичо, Грейс и Джени, и говори с госпожа Спрингър, учителката ми по история. Тръгвам до Рейчъл. Тя е само няколко сантиметра по-висока от мен и двете крачим в синхрон, но на един метър разстояние една от друга. Тя мълчи. Обзалагам се, че вече се пита кога ще изглежда прилично да си тръгне и да се върне към обичайния си живот.
Позволявам си да погледна назад, не мога да се въздържа. Виждам, че момичетата се разпръскват в своите оранжеви като пламъци рокли. Всичко се връща към обичайния си ход, гласовете се сливат в един общ неразбираем брътвеж, като постоянния бял шум на океана, който звучи паралелно с ритъма на портландските улици, толкова неотменен, че почти не го забелязваш. Всичко изглежда някак остро, ясно, като очертано с туш — замръзналите усмивки на родителите, светкавиците на фотоапаратите, отворените устни и блестящите бели зъби, тъмните лъскави коси, яркото синьо небе и златистата слънчева светлина: всичко се къпе в тази светлина, всичко е толкова ясно и съвършено, че няма начин да не е спомен или сън.
Осма глава