Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Мъчно ми е за семейство Маркс, но какво да се прави. Нещата стоят така. То е като с регулаторите: може да не ти харесват всичките тези патрули и проверки на документите, но като знаеш, че е за твое добро, просто няма начин да не им сътрудничиш. Колкото и жестоко да звучи, забравям бързо за семейството на Уилоу. Прекалено съм заета с попълване на различни документи във връзка със завършването, с почистване на шкафчета и чинове, с взимането на последни изпити и със сбогуването с класа, за да мисля за тях.
С Хана нямаме никакво време за крос и когато все пак успеем да си откраднем мъничко, по мълчаливо съгласие бягаме по старите изпитани маршрути. За моя изненада тя не споменава повече за онзи следобед в лабораториите. Знам, че умът й има склонност да скача от обект на обект, а в момента новата тема е пробивът в северния край на границата, за който хората говорят, че вероятно е дело на Невалидните. Колкото до мен, и през ум не ми минава да ходя до лабораториите. Мисля за всичко, само не и за Алекс, което не е много трудно, като се има предвид, че още не мога да преживея онова безумие, дето ме накара цяла вечер да въртя педалите из улиците на Портланд и да лъжа леля и регулаторите само за да се видя с него. На следващия ден изглеждаше, че съм сънувала или съм била в състояние на самозаблуда. Явно съм изгубила временно способността си да мисля разумно: мозъкът ми е бил размекнат от горещината.
Денят на дипломирането идва. Хана трябва да седне три редици пред мен, както го изисква редът на церемонията. Докато си пробива път към мястото си, хваща ръката ми — две дълги стискания, две къси, — после сяда и навежда глава назад, за да мога да видя, че е написала на върха на шапката си „Слава богу!“. Избухвам в смях, а тя се обръща назад и ме поглежда уж строго. Имам чувството, че никога не съм била по-близка с момичетата от класа. Всички сме като пияни и всички се потим под палещото слънце, което ни се усмихва широко отгоре, веем си пред лицето с раздадените брошури с програмата на тържеството и се опитваме да не се прозяваме и да въртим очи, докато директорът, господин Макинтош, говори за нашето „израстване“ и „влизане в обществото на възрастните“, побутваме се с лакти и дърпаме деколтетата си надолу, за да дадем възможност на въздуха да влезе в спарените ни вратове.
Членовете на семействата ни седят на бели пластмасови сгъваеми столове под светлобежов брезент, обкичен със знамената на училището, на града, на щата и на САЩ. Аплодират учтиво всеки, който излиза отпред да си получи дипломата. Когато идва моят ред, оглеждам аудиторията, търся леля и сестра ми, но съм толкова нервна, да не би да се спъна и да падна на сцената, че когато поемам дипломата от ръцете на господин Макинтош, не виждам нищо друго, освен цветове — зелено, синьо, мозайка от розови и кафяви лица — и не различавам друг звук, освен този от аплодисментите. Чувам единствено гласа на Хана, ясен и звънлив като камбана: „Алилуя, Халена!“. Това си е нашата специална песничка, пеем я преди всички тестове и родителски срещи. Халена е комбинация от имената ни.
После се нареждаме; за да ни снимат с дипломите. Училището е наело професионален фотограф и е осигурило фон в царско синьо, пред който позираме една по една. Но сме прекалено възбудени, за да се отнесем с нужната сериозност. Непрекъснато се кикотим за нещо и мърдаме и в резултат на снимките се виждат не дипломантки, а шапките на главите ни.
Идва и моят ред, в последната секунда Хана влиза в кадър и слага ръка на рамото ми. Фотографът се обърква, без да иска, натиска копчето на апарата и ни увековечава. Щрак. Ето ни двете: аз съм полуобърната към Хана, изненадана, с леко отворена уста, готова да се засмея. Тя стърчи с цяла глава над мен, също е с отворена уста и притворени очи. В този ден наистина има нещо специално, нещо вълшебно, като в приказките. Сякаш Хана е вляла в мен частица от своята красота, защото, въпреки че лицето ми е червено като домат и косата ми е залепнала за челото, на тази снимка изглеждам хубава. Дори повече от хубава. Красива.
Училищният оркестър не спира да свири и доста добре между другото, музиката се носи над игрището и птиците се вият сякаш в ритъм нагоре към небето. И в този момент става нещо — огромното напрежение пада от гърдите ми и преди да разбера какво правя, всички се спускаме една към друга в голяма прегръдка, подскачаме и крещим: „Успяхме! Успяхме! Успяхме!“. И никой, нито родителите, нито учителите ни, прави опит да ни раздели. Когато най-после се пускаме, се оглеждам и виждам, че те са ни наобиколили, гледат ни с мъдро търпение и скръстени пред гърдите си ръце. Улавям погледа на леля и сърцето ми се разтуптява, разбирам, че и тя, като останалите, ни подарява този момент — последния ни момент заедно, — преди нещата да се променят завинаги.