Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Казвам ви това, което знам — изсъска Чан. — Ще ме слушате ли?
— Чудя се дали да не наредя да ви набият с камшик.
— Наистина ли?
Аспиш въздъхна и погледна през рамо към хората си.
— Не, разбира се, че не. Не ни беше лесно, а като нямахме сведения от вас…
— Легнах си чак призори. Обясних ви, че вероятно ще стане така. А вместо да внимавате, първо пращате униформен да ме вземе, а после сам се появявате в част от града, в която нямате абсолютно никаква почтена или професионална работа. Можехте да пуснете и фойерверки. Ако някой подозира нещо…
— Никой не подозира нищо.
— Доколкото вие знаете. Ще трябва да се върна в кафенето и да дам пари на петимата, които видяха как ме вземат по този начин, за да защитя и двама ни. Толкова ли сте нехаен и с живота на войниците си в битка? Толкова ли сте нехаен по отношение на вас самия?
Аспиш не бе свикнал на подобен тон, но с мълчанието си призна грешката си. Извърна се и се загледа в мъглата.
— Добре. Продължавайте.
Чан присви очи. Досега бе достатъчно лесно, но тук и той самият беше толкова на тъмно, колкото Аспиш поне се преструваше, че е.
— В къщата имаше стотици хора. Това наистина беше празненство по повод годежа. Може би не само това, но и това, което едновременно създаваше суматоха, с която трябваше да се слея, и суматоха, която ми попречи. Преди субстанцията в питието му да подейства, полковник Трапинг ми се изплъзна, като се отдели от основното събиране по едно задно стълбище. Не можех да го последвам направо и бях принуден да го търся из къщата. Когато накрая го намерих, той беше мъртъв. Не разбрах защо. Количеството на това, което му бях дал, не беше достатъчно да го убие, а по тялото му нямаше следи от насилие.
— Сигурен сте, че е бил мъртъв?
— Разбира се.
— Трябва да сте сбъркали с дозата на отровата си.
— Не съм.
— Е, какво мислите, че е станало тогава? И още не сте ми обяснили какво е станало с трупа!
— Предлагам да се успокоите и да слушате.
— Предлагам да продължите да обяснявате!
Чан се направи, че не го е чул, и запази спокойния си тон.
— По лицето на Трапинг имаше белези, като изгаряния, около очите, но бяха правилни и прецизни, сякаш от клеймо…
— От клеймо ли?
— Да.
— На лицето?
— Да. Освен това в стаята миришеше странно…
— На какво?
— Не мога да определя. Не съм добър с миризмите.
— Отрова?
— Възможно е. Не зная.
— В това няма смисъл — отсече Аспиш. — А изгарянията?
— И аз това се питам.
— Какво означава това? — попита изненадано Аспиш.
— Нямам представа.
За миг настъпи мълчание. Подполковникът изглеждаше истински озадачен.
— Огледът ми бе прекъснат — продължи Чан. — Отново бях принуден да се промъквам през къщата, като този път ме преследваха. Успях да се отърва от преследвачите си по пътя обратно към канала.
— Добре, добре. Какво имаше в каруците?
— Кутии. Не знам какво имаше в тях.
— А съучастниците му?
— Нямам представа. Беше бал с маски.
— А тази… тази субстанция, не смятате, че сте го убили вие, така ли?
— Знам, че не съм.
— Хубаво е, че го казвате. Все пак ще ви платя, все едно сте го убили вие. Ако се окаже жив…
— Няма.
Аспиш се усмихна насила.
— Тогава просто ще ми дължите работата.
Извади тънък кожен портфейл от куртката си и го подаде на Чан, който го пъхна в палтото си и попита:
— Сега какво?
— Нищо. Надявам се да е свършило.
— Но знаете, че не е — изръмжа Чан. Аспиш не отговори и Чан го притисна. — Защо не се чу нищо повече? Кой още е замесен? Вандаариф? Германците? Някой от тристате гости? Или знаете отговорите, или не. Ще ми кажете каквото решите. Но някой е скрил трупа и ще ви се наложи да разберете защо. Стигнали сте дотук — нещата трябва да приключат.
Аспиш не помръдна.
Докато Чан го гледаше — упорит и опасно горд, — в ума му изплува фрагменти от „Персефона“:
— Знаете как да ме намерите… дискретно — измърмори Чан, обърна се и тръгна към „Морският плъх“.