Освобождението на Атлантида

Сърцето на Кийли туптеше в ритъма на стъпките на лудия, идващ към нея от изкривения пейзаж, който сякаш бе излязъл от евтин графичен роман. Приближаваше се все повече и идваше за нея. Лудостта се виждаше в очите му в един водовъртеж от цветове, които не можеха да съществуват. Синьо, зелено и сребристо продължаваха да преливат в очите му, докато на нея не й се зави свят, едва ли не хипнотизирана, и отмести погледа си.

Без значение от лудостта в очите му, в него имаше нещо. Нещо така познато...

Ледени тръпки се спуснаха по гърба й. Това изобщо не влизаше в програмата, която тя внимателно бе подредила в ума си, по време на петте или шестте минути преди да пристъпи в Атлантида. Бе си представяла разрушени храмове, може би няколко наистина, ама наистина възрастни хора, които да обикалят наоколо като пазачи. С други думи да прилича на археологически разкопки в процес на действие.

Вместо това, бе попаднала в центъра на древно бойно поле, върнато към живот. В комплект с магия, лудост и осакатяване.

Един от воините - Венджънс - се обърна и извика нещо в нейна посока и Кийли отстъпи една крачка назад и тогава осъзна, че виковете му не са насочени към нея. Нисичка, къдрава блондинка, облечена с дънки и потник, тичаше зад нея.

Венджънс скочи към жената и истински ужас помрачи лицето му

- Моментът не е подходящ, Ерин - изръмжа той. - Искам да си в безопасност в палата. Веднага. Може да вземеш тези двете с теб.

Само че вместо да се почувства леко заплашена, жената се засмя.

- Аларик каза, че е възможно да се нуждаете от моята помощ - отвърна тя. - И кога това твое държание е давало резултати?

Венджънс насочи силата на погледа си към мъжа, който стоеше до трансформирания портал.

- Аларик, какво, в името на деветте кръга на ада, си мислеше, че да забъркаш и Ерин в това?

Мъжът, който се обърна към тях, за да отговори, бе най-страховитият човек, когато Кийли някого бе виждала. Определено бе мъж на място и както останалите излъчваше сексуален магнетизъм на расов жребец. Силата на чара му всъщност, разбиваше всички класации.

Но този бе различен.

Докато Конлан оставяше впечатление на царствена особа, а Венджънс на груб и винаги в готовност воин, нещо в страховито зелените и светещи очи на този и грубите му черти, говореха за мрачни дела, извършени в тъмни алеи. Този мъж щеше да пролее кръвта ти, без дори да разбереш, че си ранен и щеше да се наслаждава.

Побиха я тръпки и внезапно се почувства по-ужасена, отколкото някога е била.

- Нямаш право да оспорваш преценката ми, лорд Венджънс - отвърна мъжът, очевидно

Аларик. - Ако има някакъв шанс да измъкнем Джъстис от Пустошта, то тази възможност е в ръцете на Ерин и стихийната й магия.

Вен спря по средата на изръмжаване и наклони глава настрани въпросително.

- Наистина ли мислиш, че това може да проработи? Всеки път, когато се опита да канализира стихийна магия в Атлантида, резултатите са, нека да кажем, неочаквани. Не мисля, че ще успее да измъкне Джъстис и синята му коса от там.

Хуморът изчезна от лицето на Ерин, сякаш изтрит от невидима ръка.

- Не ми се подигравай, Вен. Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да върна брат ти, ще го сторя. Дължа му го след всичко, което направи за мен... за нас.

Докато Вен и Ерин спореха, Кийли по необясними причини бе привлечена от портала и от лудия, който идваше към нея. Той викаше и викаше, но не можеше да разбере какво. Нищо не се чуваше от тяхната страна. И тогава по някакъв начин осъзна какво е.

Знаеше кой е той.

Какво бе казал Вен? Синята му коса! Синя. Коса.

Беше той. Воинът от виденията й. Затвори очи, когато ръката й несъзнателно докосна дървената фигурка, която носеше като талисман. Не може да е истина. Талисманът й датираше от повече от два века. Невъзможно.

И все пак., все пак. Ето я и нея, в сърцето на Атлантида.

Отвори очи и отново погледна към него, неочаквано привлечена от мъжа със силата на лунното притегляне. Този път бе сигурна.

Той беше. Нейният воин. И той крещеше името й.

Ужасът, които я обзе, бе така силен, че я изтощи и странна слабост обзе крайниците й. Винаги аналитичен, умът й изучваше отклика й сякаш отдалеч. Такава ли бе реакцията на жертвата при вида на хищника, който се приближава към нея със заострени нокти и оголил зъби?