Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Джъстис можеше да види Кийли. Гледката към нея възпламени и опияни остатъците от здравия му разум, който за кратко му бе върнат от смеха и светлината в меча му Малка частица съзнание му казваше, че тя не бе истинска, а още един мираж. Фалшив оазис, пратен от Анубиса, за да го измъчва.
Правела го е преди, Посейдон го знаеше. Пращаше му образи на Седемте воини, видения близко до тези, които виждаше в този момент. Конлан и Вен, братята, които така и не успя да признае. Кристоф, усмихвайки се самодоволно с обичайното за него лошо поведение. Алексий винаги силен, независимо от белезите, които Анубиса бе оставила по лицето и душата му, когато бе в неин плен. Дори и Аларик, с когото често си разменяше груби думи.
Всички те стояха там, пред Кийли. Стояха пред жената, за която знаеше, че му принадлежеше. Тръсна глава, отрицание и ярост се сблъскаха на бойното поле, което бе неговото съзнание. Кийли бе негова. Не плод на трескавото му въображение, отровено от Анубиса.
Кийли бе неговата жена. Неговото спасение.
Във всеки случай този път видението бе различно. Бастиян не беше там, нито пък младокът Денал. Бренан също липсваше. Неговото спокойно лице винаги беше на преден план във виденията му, причинени от Анубиса. За нея той бе загадка. Веднъж дори, докато се смееше екзалтирано, му бе споменала, че смята някой ден да я разкрие.
В началото Джъстис се преструваше. Преструваше се, че е преминал на нейна страна, показвайки силна омраза към режима на брат си и неприязън към годините, през които трябваше да се преструва на негов поданик. Принуден да се преструва, че в неговите вени също не тече кралска кръв. Да отрича че е наполовина атлант, принуден да крие самоличността на майка си, която бе нереида.
По-близо.
Тичаше ли, тичаше, а изходът се увеличаваше. Все по-близо и по-близо. Тя се
приближаваше и гледката към нея едва не го повали на земята. Фарнасий бе забравен.
Анубиса бе забравена.
За него не съществуваше никой друг освен Кийли, с нейните огненочервени коси, зелени очи и сочни устни. Извика името й.
Тя погледна към него - право в очите му и трепна. Дори от толкова далеч, успя да види реакцията й и за секунда я намрази. Едновременно я мразеше и не я мразеше. Тя му принадлежеше. Без значение какво щеше да му струва, той възнамеряваше да я обяви за своя.
Разумът го призова, блещукаше в мрака, изпълнил душата му. Опита се да си проправи път през белязаната тъкан на душата му. „Тя може да ни спаси“, каза той. „Може да ни спаси от нас самите“. Но мирът, който бе сключен между атлантската му половина и нереида в него, се бе разкъсал, когато бе развалил проклятието в мръсната пещера под планините.
Двете страни на неговото същество - и двамата алфа мъже и доминантни - се биеха за контрола над съзнанието му. Знаеше възможностите на силите си като атлант, но за пръв път се изправяше пред тези на нереида. Вариантите бяха два: или да стане по-силен от преди, или пък разумът му ще се самоунищожи в разгара на битката за съзнанието му.
- Кийли! - викаше. - Ние идваме за теб!
Все още тичащ и крещящ, улови и задържа погледа й. Видя страха й. Беше ужасена и една малка част от него се наслаждаваше на този страх. Отврати се от самия себе си. Толкова ли го бе променила Пустошта? Отдалечила го от дълга му?
От честта?
Но тя не отстъпваше. Не побягна, сякаш знаеше, че така щеше да предизвика инстинкта му за преследване.
Може би си мислеше, че неговите приятели воини ще я защитят. Може би някои от тях вече я бе обявил за своя. Мисълта го прониза през стомаха като копие, спъна се и падна върху скалите със силен удар. Усети, че кожата на ръцете и лицето му е наранена, но игнорира болката. Пренебрегна и кръвта. Бяха незначителни.
Вдигна се на крака и не обърна внимание на Фарнасий, който се опитваше да навакса темпото му. Само проверяваше дали все още стиска здраво меча си.
Нереидът в душата му изрева безмълвно и изпепеляваща ярост се събираше в него до момента, когато щеше да избухне. Без да знае или да се интересува от последствията, Джъстис разкъса оковите около нереида. Частта от себе си, която държеше заключена от векове.
Магията на нереидите, отричана от толкова време, взриви всичко по пътя си. Силата на нереидите го завладя силно, заплашвайки да го разруши. Ураганни ветрове се завъртяха над яркия пейзаж, вдигаха камъни с големината на китове, сякаш са детски играчки и след това отново ги запращаха в земята.