Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Страхуваш ли се от мен, luv?
Искаше да каже „love“, но произнасяше думата също като продавача на вестници до тях.
— Малко…
Не искаше да лъже. Да се прави на смелчага.
— Но аз не съм ти направила нищо, luv.
— Знам…
— Въпреки това те плаша… Сигурно защото съм облечена зле…
Сините очи сякаш се шегуваха. Тя извади щипка тютюн от друга желязна кутийка, скрита под ръката й, и се зае да си свива цигара.
— Пушиш ли, luv?
Облизваше цигарената хартия, без да го изпуска от поглед.
Очите й наистина бяха сини, но избледнели, измити. Все едно бяха втора употреба, очи, които бяха преживели много.
— Ти влюбен ли си, luv?
Той се изчерви.
— Вече си голям. На твоите години е нормално да си имаш приятелка… Как се казва?
— Майка ти познава ли я?
— Нея я няма.
— Тръгна ли си?
— Умря.
Най-после! Каза го. За пръв път. Дощя му се да нададе продължителен вик. Каза го на висок глас.
— I’m sorry, luv…
— Няма нищо. Просто не го знаехте.
— Дълго ли боледува?
— Не…
— Аха! Загинала е при катастрофа…
— Да, може и така да се каже…
— Не ти се говори за това?
— Не сега…
— Може би пак ще минеш да ме видиш…
— И тя също имаше сини очи…
— Тъжна ли беше, или щастлива?
— Не знам…
— А, не знаеш.
— Бих казал, по-скоро тъжна, струва ми се…
Порови из джоба си за още монети. Намери още една монета от петдесет пенса и й я подаде. Тя не я прие:
— Не, luv, запази си я… Беше ми приятно да си поговоря с теб.
— Но какво ще ядете?
— Не бери грижа, luv.
— Добре тогава, привет!
— Привет, luv…
Тръгна си. Крачеше сковано. На всяка цена искаше да изглежда по-голям. Пак добре, че не бе започнал да играе на онази тъпа игра, не се бе сбогувал на тръгване, просто й бе казал „привет“, но за нищо на света не желаеше тя да остане с впечатление, че ще идва всеки ден да си приказва с нея. Да не прекаляваме. Беше поприказвал с нея, вярно, но не й каза нищо особено. Само че майка му е умряла. Така или иначе, за пръв път говоря за това, доплака му се и си каза, че не, няма нищо срамно да плаче за умрялата си майка. Напротив, беще си страхотно истинска причина.
Понеже чувстваше погледа й и с гърба си, се обърна и й махна. Сигурно си има име, помисли си, качвайки се в автобуса. Трябва да си има име. Мина покрай шофьора, без да покаже картата си, и той му напомни правилата. Александър се извини.
Водачът не се шегуваше.
Просто докато се качваше в автобуса, ужасно се уплаши, че може да не я види повече.
Зое метна чантата си на леглото и включи компютъра.
Две съобщения. От Гаетан.
Дю Геклен се хвърли в краката й. Хвана го за главата, започна да го чеше, припявайки, да, знам, черньо мой, грознико мой, знам, че си тъгувал за мен, но Гаетан ми е писал, не мога да се занимавам само с теб, нали… Мама не се ли е прибрала? Скоро ще се върне, не се безпокой!
Затворил очи, Дю Геклен слушаше песничката на Зое, доверчиво отпуснат, поклащайки глава, и след като тя свърши, се изтегна пред бюрото й с изпружени крака, сякаш за да си почине след уморителния ден.
Зое си съблече палтото, свали си шала, прекрачи легналия Дю Геклен и се настани пред компютъра. Да си прочете пощата. Без да бърза. На спокойствие. Това бе любовната й среща, след като се върнеше от училище.
Гаетан живееше в Руан от началото на учебната година. В малка къща в Мон Сент Енян, която дядо му и баба му бяха предоставили на майка му. Записаха го в десети клас в частно училище. Нямаше приятели. Не ходеше да пие кафе след училище. Нямаше го във фейсбук. Наложи се да си смени фамилията.
„Дори не знам как се казвам. Кълна ти се, когато правят проверка на присъстващите, ми е нужен цял час, за да осъзная, че Манжен-Дюпюи съм аз!“
Зое започна да се пита дали бе нужно да му сменят името. Вярно, много се изписа по вестниците за баща му, но само седмица по-късно изникна нова сензация, и тя не по-малко ужасяваща.
Дядото и бабата настоявали. Така Гаетан бе станал Манжен-Дюпюи. По името на семейната банка.