Божествени и прокълнати

— Напротив, ще можеш — отвърна той. — Ще те науча.

Сбърчих нос към него.

— Ти пък на какво можеш да ме научиш?

Много добре знаех, че може. Това беше първият ми опит да рисувам с маслени бои от две години насам и бях готова да се откажа за пореден път.

— Ама и ти си един противен инат — отвърна Даниъл. — Искаш ли да се научиш как да рисуваш по-добре или не?

— Искам.

Даниъл извади подложка от кофичката с материали под кухненската маса. Подложката беше цялата омазана с най-различни цветове.

— Пробвай това — разпореди се. — Ще осъзнаеш кои цветове искаш, докато рисуваш. Така се придава повече дълбочина на работата ти.

Той ме насочваше, когато започнах наново автопортрета си. Не можах да повярвам колко значителна е разликата. Хареса ми как изглеждат очите ми със зелени и оранжеви петънца, които изпъкваха на виолетовите ириси. Изглеждаха по-истински от всичко друго, което бях рисувала досега.

— Благодаря ти — вдигнах очи към него.

Даниъл се усмихна.

— Когато понапреднеш, ще ти покажа един хитър номер с безир и лак. Придава страхотен нюанс на кожата, а пък как само се отразява на мазките!

— Сериозно?

Той кимна и се зае със собствения си портрет. Само че вместо да се нарисува така, както госпожа Милър беше поръчала, рисуваше куче в бежово и сиво, очите му оформени като на човек. Бяха дълбоки, кафяви като пръст, също като неговите.

— Даниъл. — Мама застана на вратата на кухнята. Беше пребледняла. — Един човек иска да те види.

Той вдигна изненадано глава. Последвах го в коридора и там беше застанала тя. Майката на Даниъл беше на прага. Косата й беше пораснала и по-светло руса през последната година и два месеца, откакто продаде къщата и остави Даниъл да живее у нас.

— Здравей, миличък — обърна се тя към него.

— Какво търсиш тук? — Гласът му пропука като лед. Майка му не се беше обаждала месеци наред, дори пропусна рождения му ден.

— Ще те отведа вкъщи — заяви тя. — Ще живеем в Оук Парк. Не е като къщата, но поне е приятно и чисто, а през есента ще започнеш училище там.

— Няма да ходя никъде с теб — заинати се той и повиши гневно глас: — Няма да се местя в ново училище.

— Даниъл, аз съм ти майка. Мястото ти е при мен вкъщи. Ти имаш нужда от мен.

— Не, няма — почти изкрещях аз. — Даниъл няма нужда от теб. Има нужда от нас.

— Не е вярно — тросна се Даниъл. — Нямам нужда от вас. — Той мина покрай мен и едва не ме събори.

— Никой не ми трябва! — Хукна покрай майка си и изскочи на двора.

Госпожа Калби сви рамене.

— Според мен Даниъл има нужда от време, за да се приспособи. Надявам се да проявите разбиране, ако известно време не вижда семейството ви. — Тя ме стрелна с поглед. — По-късно ще изпратя някой да вземе нещата му. — Тя затвори вратата след себе си.