Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
Стиснах ръце, забих нокти в дланите и преди да съм се разколебала, попитах:
— Ти къде беше? Къде се губи толкова дълго?
Даниъл въздъхна и погледна към високата статуя. Този ангел беше млад мъж — около двайсет и пет годишен — придружен от каменно куче, което седеше нащрек до него. Кучето беше високо и слабо като ангела, триъгълните му уши бяха щръкнали до лакътя на ангела. Муцуната му беше дълга, а рунтавият кожух и опашка се губеха в гънките на робата.
— Ходих на изток. После поех на юг и на запад. Изобщо във всяка посока, която се сетиш. — Даниъл коленичи и загледа кучето. — Запознахме се на запад.
Даде ми това. — Докосна черната каменна висулка. — Каза, че щял да ме пази.
— Кучето или ангелът? — пошегувах се аз. Трябваше да се сетя, че Даниъл няма да ми каже къде е бил.
Той приглади назад рошавата си коса.
— Срещнах човека, за когото е правена тази статуя. Гейбриъл. От него научих много. Той ми разказваше за госпожа Бордо и всичко, което е вършила за хората. Той ме накара да се върна, за да съм близо до това място… и до други неща. — Даниъл се изправи и пое дълбоко влажния въздух. — Когато идвам тук, се чувствам възвисен.
— Да не би да искаш да кажеш, че идваш тук, за да се надрусаш? — попитах напълно объркана аз.
— Ами да — разсмя се Даниъл и седна на каменна пейка.
Инстинктивно отстъпих от него.
— Вече не го правя. — Той забарабани с пръсти по бедрата си. — Отдавна съм чист.
— Браво. — Отпуснах ръце и се опитах да не покажа, че съм се стреснала от признанието му. Знаех, че не е светец. Знаех, че животът му е бил запокитен на много тъмно място още преди той да изчезне. Виждах го само три пъти през шестте месеца, след като се премести с майка си в Оук Парк — а след това изчезна. Последния от тези три пъти беше, когато от гимназия „Оук Парк“ повикаха татко, тъй като Даниъл беше изключен заради сбиване. Не могли да се свържат с майка му, затова татко го доведе вкъщи. В известен смисъл бе като да мисля, че брат ми взема наркотици или дори по-лошо.
Обърнах се към високата статуя на ангела Гейбриъл, който гледаше към нас. Изваяните му очи изглежда се бяха спрели на главата на Даниъл. Любопитството ме накара да приседна до него на пейката.
— Ти вярваш ли в ангели? За истински ангели питам?
Той сви рамене.
— Според мен нямат крила с пера, нищо подобно. Според мен са хора, които вършат добрини, макар да не получават нищо за тях. Това са хора като баща ти… като теб.
Вдигнах поглед към блесналите очи. Даниъл протегна ръка, сякаш се канеше да ме погали по бузата — по гърба ми пробяга тръпка — но той отдръпна ръка и се закашля.
— От мен да знаеш, че си луда — заяви той.
— Луда ли? — Бузите ми пламнаха.
— Не знам как го правите — продължи той. — Също като Мериан Дюк. Тя нямаше нищо, въпреки това помагаше на такива като мен. Струва ми се, че тя беше ангел.
— Затова ли дойде на погребението? Заради Мериан ли? — Не е било заради мен, така ли?
— Ходех у Мериан, когато отношенията с нашите се разсмърдяваха. Ако не бях у вас, бях при нея. Тя винаги бе готова да ме приеме. — Даниъл избърса носа си с опакото на ръката. Ноктите му бяха почернели от нещо, което приличаше на мастило. — Казах си, че трябва да й отдам последна почит…
— Да, бях забравила. Мериан се грижеше за много хора.
— Да, така е. Аз не съм специален в нищо.
— Не. Нямах това предвид… Просто съжалявам, че не си спомних веднага. — Отпуснах ръка на рамото му. Той се отдръпна и аз усетих стегнатото му тяло под палтото. — Било ти е наистина трудно. Сигурно Мериан ти е помагала да се почувстваш…
— Обичан.
— Да, точно така. Обичан и нормален.
Даниъл поклати глава.
— Понякога усещах нещо като обич. Например, когато Мериан ми четеше приказки вечер или когато сядах да вечерям със семейството ти. Единствено вечеря у семейство Дивайн може да те накара да се почувстваш така, сякаш някой го е грижа за теб. Само че аз никога не съм се чувствал нормален. Открай време знаех, че аз не…
— Нямаш място сред хората ли? — Незнайно защо аз го разбирах.
— Мястото ми не беше сред тях, нали? — Той хвана китката ми с дългите си пръсти. Движеше се така, сякаш се канеше да ми откъсне ръката, но след това се поколеба и я пое между дланите си. — Нямаш представа колко пъти през последните няколко години ми се е искало да седна да вечерям със семейството ти. Искаше ми се да променя всичко, което бях направил, за да бъда отново част от семейството ти. Само че това беше невъзможно. — Той прокара пръсти по линията на живота ми и преплете пръсти с моите.