Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
— Нали нямаш нищо против да заема Дани Бой за няколко минути — попита тя, макар да бях готова да се закълна, че устните й не помръднаха — сякаш чух гласа й в главата си.
— Ами… не — отвърнах аз и в този момент знаех, че не ме интересува нищо. Може би заради сладникавия дим, който се носеше в стаята, но Мишка ме погледна в очите и аз усетих, че не мога да мисля, камо ли да се интересувам от нещо.
— Добро момиче — подхвърли тя. Беше хванала Даниъл под ръка и го отвеждаше настрани.
Той се обърна назад и се разпореди:
— Стой тук. Не говори с никого.
Поне ми се стори, че каза това. Бях замаяна, езикът ми беше натежал и не можех да кажа и дума. Стоях напълно слисана, докато някой едва не ме събори. Примигнах към другото момиче, сякаш в мъгла. Видях само, че косата й беше зелена и лицето й беше скрито от пиърсинг. Тя спря да „танцува“, приведе се към мен и присви очи. Каза нещо, което не разбрах и аз се опитах да я попитам дали се познаваме и откъде. Само че онова, което излезе от устата ми, по нищо не приличаше на думи. Тя се дръпна настрани, като се хилеше истерично.
Дръпнах се в тъмния коридор, който водеше към стаите, и поех по-свеж въздух. Канех се да почукам на вратата на Даниъл, когато чух смеха на Мишка. Стомахът ми се преобърна и когато противната песен на Зед премина в друга мелодия (тази беше зловеща и пулсираща, а Зед дишаше тежко на микрофона), мислите ми се проясниха и аз разбрах, че съм зарязана! Близостта, която бяха почувствала между двама ни с Даниъл, се беше изпарила.
— Здрасти, миличка — поздрави тип, който се измъкна от тълпата. — Не очаквах да те видя отново тук. — Той се подсмихна и аз разбрах, че е един от противните изроди, които бяха тук миналия път.
— И аз не очаквах. — Загърнах се във вълненото си палто. Дори одеве да се бях чувствала сексапилна в официалните дрехи, неочаквано усетих, че приличам на наивна глупачка.
— Май ти липсва забавление. — Гласът му звучеше хлъзгав като змия. Подаде ми пластмасова чашка, пълна с тъмнокехлибарена течност и подозрителна утайка на дъното.
Побутнах чашата.
— Не, благодаря, тъкмо си тръгвах.
— Така си мислиш. — Той протегна ръка пред мен, за да не мога да избягам. — Купонът едва започва. — Опита се да протегна ръката с чашата на място, където нямаше работа.
Пъхнах се отдолу и се отправих към вратата. Момичето със зелената коса се клатушкаше на прага. Нарече ме с някакво обидно име и аз се промъкнах покрай нея. Заслизах по стълбите и се измъкнах навън от сградата. На входа се ослушах внимателно и когато чух стъпки по металните стълби, хукнах по Маркъм Стрийт.
Изглежда, късметът бе с мен, защото тъкмо когато стигнах края на пресечката, автобусът спираше и аз хукнах към него. Вратите се отвориха и аз се замолих да имам достатъчно пари, за да си платя билета. Шофьорът измърмори нещо, докато броях дребните, но се оказа, че имам достатъчно, дори ми останаха трийсет и пет цента.
Автобусът беше почти празен, освен двама мъже, които си крещяха на език, който ми напомни акцента на Мишка, и четирийсетинагодишен тип с дебели очила, който гушкаше кукла и й пееше с дълбок, бащински глас. Седнах отзад и притиснах колене към гърдите си. Автобусът друсаше и миришеше на урина, но поне тук бях на по-сигурно място, отколкото в коридора на апартамента.
Не можех да повярвам, че Даниъл ме изостави при тези хора. Не можех и да повярвам, че отидох с него в апартамента. Какво ли щеше да се случи, ако нямаше парти? Най-много се срамувах от онова, което част от мен искаше да се случи.
Изкушението хапе.
Отново вкъщи
Автобусът ме откара до училище. Използвах последните дребни, за да позвъня на Ейприл от уличен телефон, но тя не отговори. Не беше трудно да се сетя с какво се занимава в момента.
Загърнах се в палтото и тръгнах бързо към къщи — доколкото можех заради токчетата — обзета от натрапчивото усещане, че неприятният тип от апартамента ме преследва. Промъкнах се у нас с надеждата да се кача в стаята си, без някой да ме забележи.
Щях да се престоря, че съм си била в леглото. Само че мама чу тихото хлопване на вратата, защото ме повика в кухнята, преди да успея да се кача по стълбите.
— Къде беше? — попита тя, без да крие раздразнението си. Наблюдавах я как реже хляб, за да го изсуши за плънката за Деня на благодарността. — Трябваше да ми помогнеш да сервираме вечерята след погребението. — Очевидно не беше много късно и тя не се притесняваше за мен, но беше достатъчно късно, за да усети отсъствието ми.
— Знам — измърморих аз. — Извинявай.