Божествени и прокълнати

За втори път тази седмица чувах нашите да си крещят. Да не би отношенията им да бяха обтегнати от по-дълго време и аз просто да не съм забелязала? Май татко се криеше в кабинета си вече цял месец, а пък опитите на мама да се прави на перфектна домакиня не бяха нищо ново. За пръв път забелязах няколко дни след като двете с Чарити се върнахме от неочакваното посещение на баба Креймър преди три години. Тогава заварих мама да обикаля, да глади и да оформя пътеките в къщата, за да станат един размер. Татко кри ножиците седмици наред след това. Изглежда съм била прекалено малка и не съм доловила какво става между тях. А и този въпрос не се обсъждаше.

Така ли са започнали проблемите в семейството на Ейприл? Така ли се е случило с разбитото семейство на Даниъл?

Знаех, че при тях е било много по-зле. Скандалите и крясъците на родителите ми бяха нищо в сравнение с онова, което бе преживял Даниъл.

Пуснах пликчето боровинки в кошницата и си забраних да мисля за Даниъл. Прегледах рафтовете с надеждата да си спомня нещо от списъка, платих и се отправих към къщи.

Когато отворих вратата към антрето, ме лъхна адска смрад. Нещо гореше. Пуснах на земята плика с покупките и хукнах към кухнята. Само един от пайовете ми не бе изваден да изстива на плота. Отворих фурната. Оттам изригнаха валма черен дим, които ме задавиха. Отворих прозореца над мивката и размахах ръце в опит да прогоня дима навън. Беше прекалено късно. Детекторът за дим в коридора запищя.

Покрих ръце и хукнах към кабинета на татко. Детекторът се намираше точно пред затворената двойна врата. Отворих и с изненада открих, че татко не е в кабинета. Останах още по изненадана, че никой от цялото семейство не реагира на алармата.

Опитах се да отворя прозореца и едва не си раздрах ръката на пирон на перваза. Тъпа стара къща. Най-сетне успях да отворя и грабнах книга от бюрото на татко. Започнах да я размахвам, докато димът от детектора се разнесе и алармата спря.

Ушите ми пищяха, докато връщах книгата на бюрото на татко, което приличаше на вавилонската кула, както бе отрупано с книги и бележки. Книгата, която стисках в ръка, беше с напукана кожена подвързия и ми се стори по-старо издание, отколкото човек можеше да намери в местната библиотека „Роуз Крест“. Нежно неразцъфнало сребърно цвете бе гравирано на корицата. Заглавието също бе изписано в сребро: Loup-Garou.

Никога досега не бях попадала на подобна дума. Отворих книгата. Беше на език, който реших, че е френски. Погледнах втората книга от купчинката. Тя не беше чак толкова стара, но бе не по-малко опърпана. „Ликантропия: благословия или проклятие?“ Тъкмо се канех да я отворя, когато зърнах тясна, дълга кадифена кутия сред документите. Приличаше на кутия за колие от някой скъп магазин за бижута. Оставих книгата и повдигнах капачето. Вътре беше поставен сребърният нож на Дон, същият, който бях скрила в канцеларията на татко в енорията. Защо му беше на татко да го носи тук? Защо го беше оставил на бюрото си, след като в къщата имаше малко дете?