Дни на кръв и звездна светлина

– Предпочитам да отмъстя за тях.

Думите ѝ бяха плашещи и Кару усети как я полазва мраз, но и възхищение – трябваше да си признае. По-късно обаче, когато отново и отново си припомняше тази случка, от възхищението не остана и следа. А защо не и двете? Погребение на мъртвите и отмъщение за тяхната гибел. Имаше нещо варварско в това да оставиш труповете непогребани и тя беше сигурна, че в случая в нея говорят не само човешките ѝ чувства.

Тези дни непрекъснато беше разкъсвана от противоречия на чувствата. Сега в нея надделяваше Кару, но и Мадригал не беше напълно заличена: двете ѝ същности съжителстваха една с друга, предизвиквайки странни вибрации. Не би могла да каже, че това е точно дисонанс. Кару беше също и Мадригал, но реакциите ѝ бяха продиктувани от нейния живот като човешко същество и лукса да израсне в един мирен свят. Ето защо онова, което беше съвсем нормално за Мадригал, отначало я стъписваше. Овъглени глави, окачени по клоните на сладкото арзово дърво?! Дори Мадригал да не беше се натъквала на такова нещо, тя беше преживяла достатъчно ужаси, за да не се шокира.

За сметка на това, докато беше жива Мадригал, химерите погребваха своите мъртви, стига да имаха такава възможност. Но това невинаги ставаше; колко пъти прибираха само душите и оставяха телата по бойното поле – само защото така се налагаше обаче. А другото беше... животинско. Упражнение в стрелба с лък по мъртъвци? Не само човешката половина на Кару потръпваше при тази мисъл. Какво ли се беше случило през последните осемнайсет години, че химерите да се откажат от толкова основен принцип на цивилизацията, какъвто е погребението?

Приведена напред, Тен продължаваше да говори на Кару:

– Тиаго има нужда от колкото се може повече воини и то бързо. Това е решаващо.

– Много повече време ще отнеме да те обуча какво да правиш.

– Е, все има нещо, което бих могла да правя.

Определено имаше. Много неща. Можеше да прави тамяна и да го отлива на калъпи, да почиства зъбите, да плаща десятък болка. Но нещо се сви в стомаха на Кару при тази мисъл. "Не и Тен." Тя от години не се отделяше от Белия вълк – беше негов личен охранител и една от глутницата, която го следваше като сянка, независимо в битка или в мирно време.

Тя беше и една от онези в реквиемната горичка.

– Майстор ковач би ми свършил повече работа – отвърна Кару, – за да облича в сребро зъбите за низане.

– Айджар е зает. Кове оръжия. – От тона на Тен пролича, че обличането на зъби е под достойнството на един ковач.

– А според теб аз какво правя, бижута ли? – Тонът на Кару беше същият като на Тен. Тя срещна очите ѝ, златистокафяви като на истински вълк за разлика от бледосините очи на Тиаго – цвят, който не се срещаше при нито едно животно. "Трябва да му викат Бяло сибирско хъски", кисело си помисли Кару.

– Не можем да се лишим от Айджар. – Гласът на Тен стана студен.

– Изненадана съм, че Тиаго може да се лиши от теб. – "Тогава кой ще му реши косата?", помисли си Кару.