Дни на кръв и звездна светлина

Зузана затисна устата му с ръка.

– Очевидно. Дори не го споменавай.

Умилостивен, Мик целуна дланта ѝ.

– Добре тогава.

Тя се завъртя на пети и продължи напред. Мик дръпна силно количката с огромната марионетка и я последва.

– Ей! – провикна се той зад гърба ѝ. – Питам от чисто любопитство, само да се намираме на приказка, ама на каква възраст би приела предложение за брак?

– да не си въобразяваш, че ще е толкова лесно? – отвърна през рамо тя. – И дума да не става. Ще има изпитания, също като във вълшебните приказки.

– Това вече звучи заплашително.

– Много. Затова хубаво си помисли.

– Няма нужда – отвърна той. – Ти го заслужаваш.

Лицето на Зузана пламна от удоволствие.

Двамата най-накрая откриха незаето местенце в края на моста към Старе Место и паркираха марионетката. Тя се извиси в черния си фрак като някакъв зловещ пазител на моста, мрачен контрапункт на облечените в бяло фигури отзад. Тълпа последователи на ангелския култ. Те се шляеха със запалени свещи в ръце и пееха песнопения – поне до идването на поредния полицай, който временно ги разпръскваше. Вярата им, че ангелите рано или късно ще се върнат на мястото, където те провеждат своето бдение, беше непоколебима.

"Какво ли знаете пък вие", помисли си презрително Зузана, но чувството ѝ за превъзходство малко по малко се изпари. Е, тя наистина беше видяла един от ангелите. И какво от това? Сега беше също толкова неосведомена, колкото и всички останали.

Кару, Кару. Как ли да си обясни това, че приятелката ѝ е била съвсем близо и дори не се е отбила да каже едно здрасти? Ами този имейл? Пълен абсурд, дотам загадъчен и необясним, че направо ѝ отнесе главата, но... нещо в него не беше наред.