Дни на кръв и звездна светлина

Отгоре и отзад стръмни склонове си проправяха път на север, където Атласките планини бяха впили зъбери в небето. Отпред и отдолу земята се спускаше в отвесен сипей, покрит с чакъл и шубраци, устремена към далечната Сахара. Във всички посоки се простираше пустош, така неподвижна, че дори на километри скорпион да си помръдне опашката, това би привлякло погледа.

Такава гледка се разкриваше пред Кару от прозореца на стаята ѝ в най-високата част на сарая. Точно под него имаше просторен, заобиколен със стени вътрешен двор. Няколко химери стояха в сводестата галерия, която водеше към главната порта, но се умълчаха, когато тя кацна пред тях. Спусна се направо от прозореца – сокаците бяха в плачевно състояние и минаването по тях криеше опасности, но най-вече защо да ходиш, когато можеш да летиш. Както обикновено, безшумният ѝ полет, непредизвестен от плясък на криле, ги обърка. Сега се бяха втренчили в нея с пъстроцветните си очи на влечуги, волове и гущери, без да я поздравят, докато минаваше покрай тях.

Жегата бе толкова силна, че я усещаше като ръка, натиснала главата ѝ, но въпреки това носеше туника с дълги ръкави, за да прикрие синините по ръцете си. Върху нея беше препасала колана с двете ножници. Остриетата като лунни сърпове висяха отстрани на хълбоците ѝ – предпазна мярка, до употребата на която се надяваше да не се стига. Всички химери бяха постоянно въоръжени, затова и тя не правеше изключение; нямаше нужда "другарите" ѝ да знаят, че тъкмо от тях се бои.

Още щом влезе в главната зала, някой прошепна "Предател".

Гласът дойде иззад гърба ѝ, недоловимо съскане, което не можа да определи откъде точно идва. То я прониза, макар външно да не го показа и продължи напред, съпроводена от рязко прекъснати разговори. Може да е бил Хвита, който тъкмо си взимаше храна, или Лиссет и Ниск, които вече седяха на масата. Кару обаче беше готова да се обзаложи, че е била Тен само защото е Тен – вълчеподобна женска, единствената оцеляла от свитата на Тиаго, която се държеше с нея много по-доброжелателно от всички останали. Което, естествено, веднага накара Кару да застане нащрек.

"Държа на живота си", помисли си Кару.

Дори да е била Тен обаче, вълчицата олицетворяваше самата невинност, когато я поздрави и ѝ предложи пълна чиния.

– Тъкмо се канех да ти я донеса – каза.

Кару я погледна с недоверие, а после и чинията. Това не убягна на Тен.

– Нали не мислиш, че искам да те отровя. После ще съжалявам, когато пак умра! – И тя се разсмя – дрезгав звук от вълчата ѝ паст. – Тиаго ме помоли – обясни след това. – Трябваше да се срещне със своите капитани, иначе съм сигурна, че щеше и сам да го направи.

Кару пое чинията, пълна с кускус и зеленчуци. Това беше другата привилегия на сегашното им убежище: в Ерец храна трудно се намираше, там караха главно на варено царевично брашно, което имаше вид на лепило и почти същия вкус. Тук обаче Кару често отскачаше с очукания камион до съседните градчета, за да набавя големи чували зърно, фурми и зеленчуци, а в малкия двор оттатък главната зала сега се разпореждаше ято жилави кокошки.