Дни на кръв и звездна светлина

Лиссет и Ниск му преградиха пътя, а Кару продължаваше да стои, задържайки дъха си между две вдишвания, все още стиснала остриетата. Кръвта циркулираше разбунтувана из ръцете ѝ и в един кратък миг тя отново се почувства като Мадригал – не предател, я воин.

Но това трая само миг.

– Отведи я обратно в стаята ѝ.

Тиаго се обръщаше към Тен, сякаш Кару е някакъв луд, избягал от стаята си. Усмивката ѝ се стопи.

– Не съм свършила с яденето – каза.

– По всичко личи, че си приключила. – Той изгледа унило строшената маса и разпиляната храна. – Ще ти кача горе нещо за ядене. Не бива да понасяш всичко това. – Гласът му беше мил, чак сладникав, и когато доближи и меко попита: "Добре ли си?", на Кару ѝ се прииска да му издере лицето.

– Чувствам се чудесно. А ти какво си мислеше?

– Мисля, че ти си нашата най-ценна придобивка. Освен това смятам, че трябва да ми позволиш да те защитавам. – Той посегна към дланта ѝ; тя я дръпна рязко, а той вдигна ръце в знак, че се предава.

– И сама мога да се защитавам – отвърна, опитвайки се да си възвърне онова усещане за мощ и непобедимост, което я обзе преди малко. "Аз съм Мадригал", каза си, но сега, лице в лице с Белия вълк, мислеше единствено как Мадригал стана негова жертва и това ѝ пречеше да си върне силата. – Каквото и да си мислиш – продължи, – аз не съм безпомощна. – Но гласът ѝ прозвуча така, сякаш се опитва да убеди по-скоро себе си, отколкото него. Без да се усети, тя обви по детски ръце около тялото си в жест на самозащита. Веднага след това отново ги отпусна, но така изглеждаше още по-несигурна.

– Никога не съм казвал, че си безпомощна. – Гласът на Тиаго беше мек. – Но ако с теб се случи нещо, Кару, ние сме свършени. Затова искам да си в безопасност. Нищо повече.

В безопасност. При това я заплашваше не врагът, а себеподобните ѝ – тези, на които отдаваше своите грижи, здравето си, болката си, денем и нощем. Кару избухна в остър смях.

– Дай им малко време – продължи Тиаго. – Само това е нужно. Накрая ще ти повярват. Така, както аз ти вярвам.

– Ти наистина ли ми вярваш? – натърти тя.

– Разбира се, че ти вярвам, Кару. Кару. – Той изглеждаше огорчен. – Мислех, че вече сме загърбили това. Във времена като тези не можем да се пилеем в дребни дрязги. Сега целият ни плам и сила трябва да са подчинени на каузата.

Кару можеше да възрази, че нейната екзекуция не можеше да бъде наречена дребна дрязга, но не го направи. Даваше си сметка, че той е прав. Наистина цялата им енергия трябваше да бъде подчинена на каузата; не ѝ стана приятно, че се наложи да ѝ го припомня, сякаш е някакво безотговорно момиченце. Нещо повече, мразеше тази немощ, която замести вълната от адреналин, заляла тялото ѝ преди малко. Колкото и да негодуваше, че ще бъде затворена в стаята си по заповед на Тиаго, точно от това имаше нужда сега – от усамотение и чувство за безопасност. Ето защо прибра остриетата полумесеци обратно в ножниците и преструвайки се, че това всъщност става по нейна воля, се обърна и тръгна. Държеше главата си високо изправена, но с всяка стъпка си даваше сметка, че така никого не може да заблуди.