Дни на кръв и звездна светлина

– Нектар? – предложи Тен. Шегичка. Тя се протегна към големия котел с речна вода и гребна една чаша за Кару. Когато се настаниха, тя продължи: – Преди малко видях Рейзър.

– А, така ли? – Кару тутакси застана нащрек. Рейзър беше свещеник от хетите, когото тази сутрин измъкна от скривалището му в кандилницата. Неговото възкресяване – една от специалните поръчки на Тиаго – беше сложна работа.

Тен кимна.

– Изглеждаше доста озадачен от главата си.

– Ще се наложи да свикне с нея.

– Ама това е лъвска глава, Кару! И то на един хет!

Сякаш Кару не знаеше какви глави имат хетите! В действителност бяха потресаващи, с огромни фасетъчни очи и остри челюсти, които приличаха на рачи щипки. Как ли се е справял Бримстоун с такава задача! В нейните запаси нямаше зъби от насекоми, пък и не знаеше насекомите изобщо имат ли зъби.

– Тиаго много държеше на него. За толкова кратко време лъвската глава беше най-доброто, което можех да направя. – "И много по-добро, отколкото той заслужава", добави наум. Не познаваше лично Рейзър, но докато работеше върху него, почувства див характер. Всяка душа оставяше неповторима следа в съзнанието ѝ, а тази беше... лепкава. Нямаше представа защо Тиаго толкова държи на него, но и не попита, както не беше питала за останалите. Тя си вършеше своята работа, а Вълка – неговата.

– Е – отстъпи Тен, – предполагам, че сега е много по-хубав.

– Наистина? – отвърна Кару. – Значи скоро трябва да очаквам да ми благодари.

– Сигурно, ама ти не започвай да си остриш ноктите – каза Тен. Това беше химерски израз, приблизително отговарящ на "Рибата още в морето, а те слагат тигана", макар и доста по-заплашителен, защото предполагаше необходимост от самозащита. Добър съвет, помисли си Кару.

Устата ѝ беше пълна, когато Тен някак небрежно подхвърли:

– Тиаго предложи да ти помагам.

Кускусът изведнъж доби вкус на пластилин върху езика на Кару. Тя не успя да отговори и направи усилие да го преглътне.

– Ами – продължи Тен, – тая работа е непосилна за сам човек, не си ли съгласна?

Кару най-накрая успя да преглътне пластилина. "Бримстоун правеше всичко сам", помисли си тя, но не го каза гласно. Знаеше много добре, че не може да се сравнява с него. Пък и в края на краищата Бримстоун не беше сам, нали така?

– Ще съм на твое разположение – продължаваше Тен. – Също като оная жена от племето ная, как ѝ беше името...? – Кару замръзна при това закачливо споменаване на Исса. Тен обаче не го забеляза, нито дочака отговора. – Ще ти помагам за по-простата работа, за да имаш време да вършиш онова, което само ти умееш.

– Не – сопна се остро Кару, сякаш бе ухапана. "Ти не си Исса." – Кажи на Тиаго, че съм му благодарна, но...

– О! Според мен той очаква да приемеш.