Дни на кръв и звездна светлина

Само ако можеше да постъпи по същия начин и със спомените си.

"Любовница на ангелите."

Дори мислено произнесени, тези думи я опозоряваха. Как е могла да го направи: да обича Акива, или по-скоро да си въобрази, че го обича. Защото сега случилото се между тях носеше грозно клеймо – любовница на ангелите – и изобщо не приличаше на любов. По-скоро похот. Незрялост, неподчинение, саморазрушение, извратеност. Та тя едва го познаваше, как е могла да си помисли, че това е любов? Но каквото и да е било, можеше ли някога да бъде простено?

Колко още химери трябваше да възкреси, та най-накрая да я приемат като своя?

Всички. Това беше цената. Всички до последната, загубила живота си заради нея. Стотици хиляди. Че и повече.

Което, разбира се, беше невъзможно. Тези души бяха изгубени навеки, включително и най-скъпите на сърцето ѝ. Безвъзвратно изчезнали. Това ли беше нейното наказание? Никога да не може да изкупи вината си.

Ето това беше нейният живот и нейният кошмар. Понякога можеше да понесе бремето му само като се утешава с мисълта, че всичко, рано или късно, ще свърши. Ако наистина беше кошмар, тя щеше да се събуди и Бримстоун пак щеше да е жив; всички ще бъдат живи. Ами ако не е кошмар? Е, тогава все някак ще приключи, както обикновено става с живота. Рано или късно.

Тя започна да рисува и успя да предаде озъбената муцуна на Рейзър с ужасяваща правдоподобност.

"Наистина ли искаш да знаеш докъде съм се докарала, Зузана? Нека ти разкажа тогава. Хваната съм в капана на един пясъчен замък заедно с много мъртви чудовища и съм принудена да ги възкресявам едно по едно, като в същото време внимавам да не бъда изядена."

Това ѝ заприлича на поредното ниво в японска компютърна игра и тя отново не успя да овладее смеха си, макар и съвсем за кратко, защото Тен я чу иззад вратата и нададе глухо ръмжене. "Страхотно." Вълчицата, изглежда, си помисли, че се присмива на нея.

"Враговете ми тук се редят на опашка", написа под рисунката Кару.

"О, Зузе!"

Кару хвърли един поглед на подносите със зъби и мислено се прокле, че са толкова препълнени. Явно добре си беше свършила работата по време на колекционерските набези из музеите. Щеше да мине доста време, преди отново да има предлог да се измъкне. От друга страна, колкото по-бързо работеше, толкова по-скоро щеше да се махне и тогава нямаше да се задоволи да изпрати само имейл на Зузана. Щеше да я открие. Ще се разположи пред поднос с чай и гулаш в "Отровната магерница" заедно със Зузана и Мик и ще им разкаже всичко, а после ще сгрее душата си на огъня на техните гневни изблици по неин адрес.

Двамата щяха да се съгласят с нея, че този неблагодарник, хетският жрец, не заслужава царствена лъвска глава и следващия път трябва да получи глава на хамстер, а защо не и на пекинез.