Дни на кръв и звездна светлина

Щом го погледнеше, спомените ѝ като Мадригал ставаха още по-отчетливи и тя виждаше мъжете от своето племе, сякаш се е разделила с тях едва вчера. А бе само седемгодишна, когато ангелите я направиха сирак. В този ден тя излезе от дома си като волно дете в един див и първичен свят, а се върна след нашествие на поробителите и това сложи край на живота, който познаваше дотогава. Смърт и тишина, кръв и загуба, а някъде там, дълбоко в пещерите, стояха притиснати един в друг шепа старци, успели да опазят само сукалчетата.

Зири беше едно от тези сукалчета, мъничък и с още слепи като на коте очи. Кару бегло си го спомняше от Лораменди: непрекъснато я следваше свенливо по петите, а нейната приемна сестра Чиро я дразнеше, че той си пада по нея. "Твоята малка киринска сянка", така му казваше.

– Той не си пада по мен – възразяваше Мадригал. – Просто вижда в мен сродна душа. Копнее за нещо, от което е бил лишен.

Тя също беше привързана дълбоко към него – сираче като нея, но без спомен за дом и близки, който да го топли. От оцелелите имаше неколцина по-възрастни от него и няколко на неговата възраст, но Мадригал беше единствената кирин в разцвета на силите си, която познаваше.

По някаква ирония на съдбата сега ролите им бяха разменени и в негово лице виждаше онова, което тя бе загубила. Той отдавна беше пораснал и го смятаха за висок още преди рогата на антилопа да прибавят няколко педи към ръста му. Краката му бяха човешки, като отдолу преминаваха в копита на антилопа, каквито бяха и нейните навремето. Крилата на прилеп му придаваха присъщия на всички кирини напет вид – някаква особена лекота, сякаш ходенето по земята е само временно и всеки момент ще литне във въздуха.

Сега обаче в него нямаше и следа от обичайната лекота. Пристъпваше тежко, с мрачно лице и докато отрядът се събираше в очакване на своя генерал, той единствен вдигна очи към прозореца на Кару. Тя повдигна леко насинената си и отекла ръка да му помаха, макар да ѝ идваше да закрещи от болка при този прост жест, на който... той не отвърна. Зири отново сведе глава, сякаш нея изобщо я нямаше.

Уязвена, Кару отпусна ръка.

Откъде ли се завръщаха? Какво ли бяха преживели? Какво ли бяха сторили?

"Слез долу и сама разбери", долетя шепот от дълбините на съзнанието ѝ. Каквото и да се беше случило в онази превърната в пепел земя, в онзи потопен в кръв свят, където творенията ѝ заминаха да сеят зло, вече не беше нейна грижа. Тя създаваше телата, нищо повече.

И какво повече би могла да направи?